„На 23 март 1950 година италианският поет Чезаре Павезе пише: „Любовта е велик манифест, тя държи да се покаже на света, държи да бъде зачетена, и ако трябва да умре, държи да умре доблестно, с достойнство – накратко, да бъде запомнена.“
Знам, че предразсъдъците не са хубаво нещо. Въпреки това, първоначално бях леко предубедена към тази книга. Тийн романче? Ммм, не, мерси, едва ли ще ме трогне. Но отдавна се научих, че всяка книга има своето специално зрънце магия, което си струва да посееш (да вземеш книгата в ръце) и после да погълнеш (да прочетеш книгата). Така че зарязах съмненията и се захванах да чета „Всички наши места“ на Дженифър Нивън. От пръв поглед ми харесаха корицата (запазена е оригиналната версия), шрифтът, цялостното оформление на книгата – да видим какво се крие и в съдържанието, рекох си аз.
След седем други книги зад гърба си, „Всички наши места“ е първият роман на американската писателка Нивън, предназначен за тийнейджъри. Само три месеца след издаването си в САЩ романът оглавява класациите по продажби и се превръща в тотален бестселър. Във Великобритания това е най-бързо продаваната книга за подрастващи за 2015 г. Българското издание пък идва при нас благодарение на издателство „Enthusiast“ и преводът на Маргарита Терзиева.
Но да не губим повече време и да видим какво всъщност се крие в книгата, развълнувала тийнейджърите по цял свят. Отиваме в Бартлет, Индиана.
Вайълет Мърки е загубила сестра си Елинор и се чуди как да преодолее болката. Започва да носи очилата на Елинор след смъртта й в опит да бъде още миг с нея. Непрекъснато подстригва бретона си, който е крив и неравен, сякаш за да понесе наказание, че не е могла да спаси сестра си от катастрофата, в която са били заедно, но само Вайълет е преживяла. Чувството за вина носи огромна тежест в нейната душа. Вайълет е апатична, тъжна, нещастна. Брои дните до своето дипломиране, когато ще отиде в колеж и ще напусне градчето, изпълнено със задушаваща мъка. Зачерква всеки един ден в календара с червен маркер, защото й се иска вече да е отминал. Не вижда смисъл отново да прави любимите си неща, да пише, да бъде себе си.
Теодор Финч е синеок, симпатичен младеж, когото наричат Шантавелкото. За едно лято е пораснал с 20 сантиметра, обича да свири на китара и има две сестри. Родителите му са разведени. Баща му ги зарязва заради друга жена. Финч брои дните, в които е буден, и същевременно мисли как да заспи завинаги: „Според мен аз умирам само когато съм буден“… Самоубийството му изглежда най-удачният изход от един свят, в който баща му неведнъж му е посягъл, майка му е затворена в себе си, опитвайки се да преживее раздялата с татко му, а съучениците му често му се подиграват. Идеята за смъртта го е завладяла напълно и той непрекъснато обмисля различни начини, по които да умре, макар че всеки ден намира причина да остане жив – въпреки всичко, което тлее в душата му.
Дженифър Нивън (снимка: Стивън Хънтън)
Финч и Вайълет учат в едно и също училище. Срещат се за първи път на училищната камбанария. Той иска да скочи, тя – също. Но не го правят. Кой кого спасява е малко спорно. След тази съдбоносна среща двамата стават приятели. А един училищен проект ги сближава още повече. Те трябва да обиколят забележителностите в родния си щат, а после да разкажат в клас какво ги е впечатлило. Това пътешествие, което ги отвежда до невероятни места, сплотява двамата младежи повече, отколкото самите те са очаквали. Неусетно в дните им се прокрадва причина не само да завършат проекта, но и да живеят, да бъдат себе си. Финч и Вайълет се влюбват и тази любов е толкова нежна, красива и чиста – като езеро, което няма дъно…
Aко трябва да съм честна, досега не ми се беше случвало да се влюбя в някой герой. Финч обаче бе толкова пленителен, остроумен и забавен, че нямаше как да не се поддам на чара му и да се привържа към него. Той обаче не беше единствената причина книгата толкова да ми хареса. Mакар да се води за тийнеджъри, смятам, че много възрастни биха могли също да се поучат от нея, особено родители. Историята наистина е безкрайно смислена, завладяваща, пък и отлично разказана. С други думи, убедена съм, че романът ще намери голям брой фенове сред публиката, за която е предначертана, но също така „Всички наши места“ не трябва да се подценява и от хора, вече отдавна преминали тийн годините.
Авторката успява да разгърне сюжета си блестящо – ту през погледа на Финч, ту през очите на Вайълет, и двамата достатъчно ярки образи сами по себе си. Много ми допаднаха няколко неща: автентичният език (езикът на тийнейджърите), вплетените статистики за самоубийството, интересните факти за споменаваните географски обекти, както и известните цитати, среди които имаше такива на Вирджиния Улф – известна писателка, която слага край на живота си, като пълни джобовете си с камъни и се потапя във водите на река Оуз (доста подходящ образ, който да бъде включен във връзка с историята в романа). Споменаването на друга самоубила се писателка – Силвия Плат – също не е случайно.
Накратко, „Всички наши места“ е един изключително емоционален и силен роман. История, която е колкото забавна (често се хващах как се усмихвам, докато чета), толкова и драматична и трогателна. Това е преди всичко една по-нестандартна, истинска любовна история – за две млади сърца, всяко носещо болка в себе си, които заедно се опитват да намерят пътя, по който да превъзмогнат това, което ги мъчи.
Във „Всички наши места“ се обръща голямо внимание и на етикетите, които обществото лепва на хората, и особено на стигмата, която тегне над онези, направили опит за самоубийство. Знаехте ли, че на всеки четиридесет секунди някой някъде в света се самоубива? На всеки четиридесет секунди някой друг остава сам и се мъчи да преодолее загубата. Това е покъртителна статистика. Бележките на авторката на края на книгата разкриват, че всъщност историята във „Всички наши места“ до голяма степен е лична, което допълнително ме трогна.
В този ред на мисли, смятам за чудесен факта, че по романа на Нивън ще има и екранизация с участието на актрисата Ел Фанинг („Странният случай с Бенджамин Бътън“, „Господарка на злото“, „Кутийковците“). Вярвам, че така дълбоката стойност, която се крие зад историята на Финч и Вайълет, ще успее да докосне още повече хора.
И за да продължа с откровенията докрай, аз лично не помня друга книга някога да ме е впечатлявала и разтърсвала така, както „Всички наши места“… Преминах през последните стотина страници с буца в гърлото и трепет в душата. За разлика от „Момчешки живот“, където прелистих последната страница с насълзени очи, тук вече се разплаках като магаре, не се сдържах… След това станах, облякох се и карах колело час и половина в опит да превъзмогна това, което съм прочела, залъгвайки се, че колкото по-бързо въртя педалите, толкова по-далеч ще избягам от историята на Финч и Вайълет. Навъртях 20 км, но буцата в гърлото още стоеше непокътната. Това бе много покъртителна книга, която завинаги ще остане в душата ми. След нейното прочитане аз никога няма да бъда същата – така, както хората никога вече не са същите, след като загубят някой свой близък…
Именно това прави книгите толкова важни. Те често повдигат онези неудобни въпроси, от които ни е срам и които ни карат да се замисляме – за всички важни неща, за всички наши места.
