С „Уейуърд Пайнс“ не се залюбихме от пръв поглед. Антиутопиите са ми страст и понеже трейлърът амбициозно намекваше за нещо подобно, подходих с големи очаквания. Героят на Мат Дилън – федерален агент Итън Бърк, претърпява тежка катастрофа. Събужда се в болница в уютно изглеждащо градче, където очевидно нещо не е наред. Той се опитва да разгадае мистерията, а в процеса на ровене започва да разплита глобални и страшни тайни. Допадна ми обстановката и тръпката, че нещо се е случило, но не е ясно дали някога ще разберем какво.
Фенплакат: Живко Петров
Първи сезон завърши силно. До последно мислех, че ще ни остави в почти пълно неведение. Нищо подобно – сценаристите смело се изправиха пред очакванията на зрителите и задоволиха почти всичките им прищевки. Давам си сметка, че ако са искали, лесно биха могли разтеглят действието в поне още един сезон и ги поздравявам за отказа да шикалкавят. Явно за тях е било важно да разкажат цялата история, без значение дали предстоят още епизоди.
Втори сезон стартира години след епичния финал. Животът в Уейуърд Пайнс е променен и изправен пред нова унищожителна заплаха. Градът се нуждае от нови герои, защото са се появили и нови злодеи. Прилично количество морални дилеми, лични загуби и апокалиптични последствия уплътняват добре десетте епизода. Сами разбирате, че говоря мъгляво единствено за да не издам повече, отколкотo трябва.
Сюжетът е толкова непредвидим, че си представях един куп разновидности на евентуалната „истина“. Нищо не познах. Може би затова не се отказах да гледам, когато се появиха дразненията ми (за тях след малко) – обожавам, когато сериалът се окаже по-умен от мен.
М. Найт Шаямалан е продуцент на „Уейуърд Пайнс“, както и режисьор на пилотния епизод. За тези, които не са съвсем наясно, роденият в Индия американец е прочут със смелите си опити в областта на мистичното. Първите му филми, сред които „Шесто чувство“, са приети с огромно въодушевление от критиците и зрителите. Всяко следващо негово заглавие обаче се прочува основно с противоречивите си отзиви. Номиниран е за „Оскар“, но е носител и на „Златна малинка“ – филмовите антинагради. Аз обаче харесвам творчеството му, защото си е изградил стил, отговарящ на личните му представи за кино. Не се влияе от публиката и не държи да се харесва. Следва себе си и не се вълнува от неодобрението.
Разнопосочни реакции предизвиква и „Уеуърд Пайнс“. Дълго време се чудех какво не ми допада. Знаех, че е нещо дребно, и в един момент успях да го проумея. Става дума за първия сезон. В селище, в което само главният герой не знае къде се намира, всички се държаха странно. Всички. Не мога да разбера защо така са решили създателите на сериала, но персонажите сякаш до един правят напук и се опитват да побъркат нашия човек. Когато най-накрая разбереш, че тяхната мисия е съвсем друга, поведението им изглежда необосновано и не на място.
Разбирам, че това преувеличаване (на моменти дори преиграване) може би показва перспективата на Итън и шока му от новото място. На мен обаче ми се струва като подценяване както на зрителя, така и на актьорските възможности на Мат Дилън. Преглътнах тези слабости заради силния край на първи сезон, а и втори не разочарова.
Съдбата на сериала е неясна, като до късната есен на 2017 г. продуцентите от Fox едновременно отказваха да прекратят проекта, но и не даваха яснота за евентуален трети сезон. Очевидно ще мине още време, което можем да запълним с двата дебели тома, издадени от „Бард“ – „Пайнс“ и „Пайнс 2: Уейуърд“ (преводач Венцислав Божилов). Книгите на Блейк Крауч ме блазнят от известно време и вероятно ще ми помогнат да намеря отговорите дори на въпроси, които още не съм се сетил да задам.
