С пристрастие, което най-чистосърдечно си признавам, бих определила „За кого бие камбаната?” на Хемингуей като „Война и мир” на ХХ век. Един камерен вариант на „Война и мир”: без бляскави балове, светски лъвове и епични битки, но за сметка на това със също толкова мъдрост и като екстра – голям брой испански псувни, съвестно преведени под линия:-)) Действието се развива по време на Испанската гражданска война. Робърт Джордан – главният герой – е американски учител доброволец, който получава мисия да взриви стратегически мост в планината. Там той се запознава с партизаните и едно момиче – Мария. Това е всичко. Целият му живот в рамките на три дни – по-истински и наситен от когато и да е. За тези три дни той среща най-добрия си приятел, най-коварния си враг, голямата си любов.
Въпреки славата на Хемингуей като мачо и женкар „За кого бие камбаната” е може би най-романтичната книга, която съм чела. И не става дума за рекламната и лигава романтика на плюшените мечета, залезите на покрива и запалените свещи. Става дума за една любов тук и сега. Любов толкова силна, че не можеш да си поемеш дъх, когато другият е наблизо. Любов, която боли и лекува. Без игрички, пози и претенции. Тя просто се случва, и след нея нищо вече не е същото. Любов и война: оголени, свирепи, притиснати в ъгъла. Една срещу друга. Любов в спалния чувал на меката и топла земя под рева на самолетите, които разбиват небето на парчета. Темата е стара. Но Хемингуей я разглежда гениално просто.
Главният герой не е глупак, нито заслепен идеалист. Той вижда добре машинациите, сбълъска на политически интереси, които се крият зад големите думи. Вижда как хаосът и дребните пререкания превръщат идеалите в безсмислици. Но той разбира също и, че няма значение какъв е светът и накъде отиват другите. Важно е само какво ще направи той. Целият свят, всичко е съсредоточено в него, в неговата душа, в неговата любов. И за да ги спаси, трябва да ги загуби.
Мостът зад героите изгаря. Всичко е обречено. Но това няма значение. Животът, макар и вкопчил се в своите мъртъвци и отказващ да ги пусне, се изплъзва от разрухата. Сливането в любовта се оказва по-силно от разкъсването на телата и полуразпада на идеалите. В любовта 1+1 = 1. Робърт Джордан не умира, защото той живее чрез Мария. Той е тя и тя е той. Умиращият е сам. Смъртта е занимание самотно. Живият носи в себе си всички. И от едната, и от другата страна на фронта има жестокости, зверства, но и милост. Всяка война е война между свои. А името на книгата идва от стиховете на Джон Дън:
Човекът не е остров, вътре в себе си затворен.
Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго
…
Всяка човешка смърт ме намалява, аз съм
част от цялото Човечество; и затова
недей да питаш
за кого бие камбаната:
камбаната бие
за теб.
P.S. И за да убия романтиката, ще цитирам мнението на главния герой от филма “Маркъс” (About a Boy) за същото това стихотворение. Заклет егоист, той разсъждаваше така: Според мен всички са острови… Живеем в островната ера. С правилните ресурси, и по-важно, с правилното поведение, можеш да бъдеш облян в лъчи, привлекателен тропически остров – магнит за шведските туристи. Харесва ми да мисля, че аз съм такъв остров. Харесва ми да мисля, че съм готин. Харесва ми да си мисля, че съм Ибиса.
Част от континента или самотен остров? Човек със сърце или гларус по душа? Това е въпросът.
Прочетете още за Хемингуей в рубриката „Големите“.
