В понеделник изпращам една близка приятелка за чужбина. Напоследък често ми се случва да изпращам близки за някъде. Говорим си за миналото, бъдещето и ние, между тях. Аз обаче колкото повече се връщам към всичките ни общи спомени, усмихнати мигове и импулсивно щастие, толкова повече осъзнавам, че всичко, което се случва е като особен вид война. Някаква странна емигрантска битка, със самия себе си, с това, което оставяш, с това, което ти предстои.
Изпращаш любими хора, без да знаеш дали ще се върнат, дали ще бъдат наранени, дали ще успеят да продължат без корени, дали няма да бъдат пленници на нов господар, на носталгията или амнезията ще покоси всички онези общи спомени… усмихнати мигове и импулсивно щастие…
А после се появява “Кратка история за самолета” и някак тези ми мисли ме спохождат отново. Сякаш правилната книга те намира винаги в подходящия момент, на път за София в претъпкан влак с преждевременно остарели хора на средна възраст.
Захари Карабашлиев обаче от/увлича, качва те на самолета и те води до най-дълбоките кътчета, до най-искрените емоции и най-скритите мисли на емигранта. Постепенно те предизвиква да се усмихваш игриво, да си спомняш носталгично за доброта в студена зима, кара те да прескачаш безспирно из континентите, връща те към спомени и хора, за да ти разбие сърцето в катастрофа от объркани емоции и 15 приказки за лутащата се човешка душа.
Защото в един момент няма значение къде си, с кого си, какво правиш, важна е емоцията, това, което чувстваш – къде се намираш в сърцето си, с кого си в душата си, за какво мечтаеш.
Откровен и искрен, сякаш в разговор с близък приятел, Карабашлиев пише за тук и там и за летенето помежду. Онова летене, към което всички се стремим и онези мигове, които всички искаме да пазим вечно. Това летене не е задължително да е със самолет, но и той не би бил излишен, може да бъде и пътуване в автобус с жена с “непозната топлина”, тропическо цвете в надежда за живот в България или танц на стари влюбени под ритъма на нежен джаз и залез в Синсинати. Карабашлиев е нежен в детайлите, повличащ в сюжета и разтърсващ в думите. Превръща те в част от историята и после те оставя потопен в мисли за силата на малките моменти и мощта на искрените жестове.
А иначе близките изпращаме винаги с мисълта за летене, да успеят да преодолеят земното притегляне на дома, без да загубят себе си, защото “не тялото страда, а душата”.
Вижте още и ревюто на Христо Блажев от блога Книголандия за „Кратка история на самолета“
