Започнах книгата на Константина Живова „Завинаги“ (изд. „Артбъгс“) с голяма доза предубеждение, както често ми се случва, когато чета съвременни български автори. Романът дълго седя на рафта вкъщи в мълчаливо очакване и неговият ред да дойде. В началото ми тръгна мъчно и няколко пъти го оставях, докато миналата седмица най-накрая не го завърших.
Когато отвориш първата страница, на която има едно-единствено изречение: „Днес ще ви разкажа как умрях“, някак си те грабва. Не ти хрумва обаче, че написаното е толкова буквално. Като метафора много ми хареса, но когато осъзнах, че просто очертава рамката на текста, поне през първите няколко мига ми беше малко трудно да се адаптирам към новото усещане за историята и да навържа нещата.
В книгата вървят паралелно три сюжетни линии, показващи любовните терзания на три жени – Виктория, Ана и Катерина, като едновременното проследяване на съдбите им не представлява никаква трудност. Това се дължи на стила на писане на Константина Живова, както и на опростения сюжет. Описанията са наистина добре поднесени, което донякъде компенсира плоската история. Но само донякъде…
Личността на Катерина изобщо не ме грабна. Тя е омъжена жена, има две дечица, собствен бизнес, обича работата и семейството си и всичко в живота й изглежда супер, докато един ден в малкото й магазинче за бижута не се появява мъж, в когото тя на мига се влюбва. Действието е толкова прибързано и нереалистично, че се изкушавах да прескоча всички глави, в които се разказваше за тяхната любов. Въобще не останах толкова очарована, колкото се надявах да бъда.
В образа на Виктория се усеща малко по-силен характер и по-голяма достоверност, макар че отново присъства същото избързване, както и при Катерина. Виктория е жената, която никога не е мислила за любов, никога не я е търсила, преследвала е само удоволствието. В момента, когато открива точно това неангажиращо, необременяващо познанство, изведнъж се сеща, че иска любов. Дори нещо повече – готова е да забременее само за да задържи така желания мъж за себе си, като насила го накара да я обича. Много силно се усеща отчаянието на Виктория и това е може би единственото, което поставя персонажа й пред този на Катерина.
За мен Ана бе най-сполучливият герой, макар също да има много недостатъци. Нейната любовна драма се развива постепенно във времето, но с голям период на пауза. Години след първата й среща с любимия тя продължава да копнее и да се превъзнася по него, което ми се стори леко преувеличено. Тъкмо когато настъпва моментът, в който Ана успява отново да се влюби и да се почувства щастлива, тайнственият Бате пак се появява. Дори възможността да се видят кара Ана да откаже предложението за брак.
Краят е неочакван и може би едно от малкото наистина хубави неща в романа, защото наистина те кара да се замислиш и да се чудиш откъде ти е дошло. Изисква време да се адаптираш към изненадващия обрат и те пленява. Той обаче не може да изтрие впечатлението от останалата част от книгата. В стремежа си да покаже истинските любовни взаимоотношения, Константина Живова ги преувеличава, прави ги да изглеждат нереални. Като цяло мога да кажа, че останах много разочарована от „Завинаги“, но съм сигурна, че ще има хора, на които ще им хареса. Просто аз не съм една от тях.
