Как си представяте Ирландия? Аз виждам дъжд, непрогледна мъгла, студ, камънаци, блата и още дъжд. Въобще, представям си Ирландия мокра и студена. А ирландците за мен са чудаци с неособено привлекателна външност. Доста повърхностна е моята представа. Видно е, че робувам на предразсъдъци по отношение на тоя малък и много отдалечен от мен остров. А цялата тая влага, дъждът и студът искрено ме ужасяват. Не искам да ходя в Ирландия и не искам да чета за нея. Защото ми се струва прекалено мокра и вледеняваща, твърде скучна, депресираща и тъжна.
Но какво може да ме накара да взема книга, в която действието е непреклонно позиционирано в тази част на Европа, която доста ме напряга? Не какво, а кой? Рей Бредбъри е отговорът. Казах си: “Да видим” и се зачетох.
Прекрасно е да четеш за Ирландия, когато майстор е писал за нея.
“Зелени сенки, бял кит” (изд. “Сиела”) е чудесна книга, споена от истории, които се преплитат и преливат една в друга. Истории иронични, поучителни, написани с нескрита любов, усмихнато снизхождение и изключително чувство за хумор.
Оказа се, че доста от клишетата, с които съм мислила за Ирландия, са верни. Но какво са клишетата, ако не изтъркани истини?
“Ние не сме толкова народ, колкото атмосферно явление.”
Един млад сценарист живее седем месеца в Ирландия, за да пише сценарий за филм по чудовищния “Моби Дик”.
“От самото си пристигане в Ирландия не можех да се отърся от чувството, че съм се озовал насред театрална сцена. И сега, понеже не знаех репликите, не ми оставаше друго, освен да зяпам подир втурналата се компания.”
В това приключение Бредбъри ни разказва за невероятни особняци, които оцеляват напук на климат, география, история, съдба. Осезаема е мъдростта (придобита от опита) на тези безкрайно отегчени хора, които не се плашат, а още по-малко се учудват. Ирландия си има правила и философия, които са в противовес на всякакъв здрав разум.
“Никога не можеш да ни проумееш – каза Фин. – Ние, ирландците, сме дълбоки като морето и също толкова широки. В един момент сме пъргави като живак, а в следващия спънати и непохватни.”
“Преди да си тръгнеш, ще ни заобичаш. Ние сме неустоими и го знаем. Толкова по-зле. Защото това познание ни прави окаяни и трябва да се мъчим още по-усилено, за да станем отново неустоими. И така си гоним опашките из цялата страна, без никога да печелим и без никога докрай да губим.”
Бредбъри ще ви срещне с мъже, безкомпромисни към алкохола; с жени, непоклатими пред мъжете си; с истински ирландски благородник; с невъобразими просяци; и не на последно място, с имение със собствен характер. Ще присъствате на сватба, лов и погребение по ирландски.
Тази книга ми подари изключително приятни часове. И я обикнах по няколко причини: първо, заради хумора, с който е написана. Четенето на всяка страница беше истинско забавление. Някои моменти от текста са се запечатили в съзнанието ми и мисля, че още дълго ще ги разказвам на приятели. Второ, аз мислех за Ирландия като за “покрит с дъжд и сажди труп”, но авторът ми отвори очите за зеленината. Нужна е влага, за да бъде тревата като в туристическа брошура.
“Земята беше зелена. Но не просто обикновено зелено, а всяка една нотка и вариация. Дори сенките бяха зелени, както и светлината, играеща по кея на градчето и по лицата на митническите инспектори. И аз пристъпих към това зелено – един млад американец, наскоро прехвърлил трийсетте, страдащ от два вида депресия и мъкнещ пишеща машина под мишница и почти нищо друго.”
И трето, заради едно изречение.
Младият писател се чувства като грабител, като паразит, който не допринася с нищо за доброто и красотата в света. Той се разкъсва от невъзможността си да благодари за глътките живот, за миговете щастие. В лутане стига до извода:
“Закрачих бързо към хотела, за да й благодаря по единствения начин, който умеех – като свърша собствената си работа, и я свърша добре.”
В заключение ще кажа – Бредбъри е страхотен, дори когато не пише фантастика; ирландците не се вписват в норми, но какво означава да бъдеш нормален?
Още ревюта за книгата можете да прочетете в „Книголандия“, „Sоmewhere on the street of dreams“ и при „Момичетата от града“.
