Автобиографичната книга на Сесилия Атиа “Желание за истина” (изд. “Хермес”) започва изключително обещаващо. Бившата първа дама на Франция разказва за своя интересен произход и за герба на рода си, обединяващ сърца, звезди и дракони. Нейният род е повече свързан, отколкото разделян от различията и й завещава вечната борба и надеждата, че сърцата и звездите някой ден ще надвият демоните.
Сесилия ни въвежда в своето детство и постепенно ни потапя в един вълнуващ живот. Няколко са основните опорни точки на разказа. Последователно я виждаме като малко дете, което е статист в киното, като девойка, прикована на болнично легло, като колебаеща се годеница, и накрая като жената, която винаги си тръгва, преди да е станало прекалено късно.
Тя говори за свободата, за семейството, за религията, за обществените отношения, за медиите, за нюансите в нашата реалност. Няколко фрази ми направиха силно впечатление и бих искала да ги споделя с вас:
За миналото:
“Добрият външен вид, добрите маниери, старите правила за учтивост ми се струват доказателство за човешко достойнство, което нашето време пренебрегва.”
За музиката:
“…едно от чудесата на музиката е да ни преобрази, според стиловете и миговете, в истински хамелеони – нашето настроение се променя в съответствие с откъса, който слушаме.”
За настоящето:
“Настоящето е много шумно, а ние самите сме твърде неспокойни, за да усетим силата на мълчанието…”
За великите в изкуството:
“По средата между света на хората и Бога, сякаш увиснали между небето и земята, те ни предоставят доказателството, че можем да бъдем нещо повече от себе си…”
Разказът е интересен и увлича до момент, в който Сесилия заговаря за политика. Тогава почва да нагарча и силата на думите все повече олеква. С всяка следваща страница се убеждавах, че нещо не е наред, че някой ме е пуснал по пързалката… Едно знам със сигурност: неискреността винаги се усеща. Не е достатъчно да скандираш, че говориш истината – достатъчно е да я кажеш. Разбира се, аз няма как да знам дали истината в тази книга се състоя. А и истината никога не е само една. Твърдението ми е, че като читател усетих поза и фалш.
Когато прелистих последната страница, си дадох сметка, че госпожа Сесилия Атиа се представи пред мен като: пианистка, арт експерт, светски анализатор, майка за пример, човек от народа, скромна всеотдайна жена, политик, мъченица, светица, дипломат и най-вече супергерой. Няма как да не се възхитя от такава ренесансова личност, но най-вече съм впечатлена от липсата на излишна скромност, която би ни попречила да я видим в целия й блясък.