Има хора, които обичат веднъж.
Всичко друго след това трябва да има друго име,
защото любов вече е заето!
Попаднах на този цитат наскоро, след като бях прочела „Живот на паралел“ (изд. „Хермес“) от Вероника Денева – сякаш събира в себе си есенцията на историята между главните герои Тони и Сияна. Само че това не е класическа връзка между двама. Това е любов, от която боли. Любов, която е толкова истинска, че може да те унищожи. Знаеш, че е невъзможно да си с този човек, но въпреки всичко оставаш… защото си намерил себе си в другия и вече се чувстваш завършен!
Но витае някакво странно, почти нереално усещане около тях, когато са заедно. Усещането, че най-накрая можеш да си всичко това, което някога си искал да бъдеш. Само с тази разлика, че без другия не би могъл да го постигнеш. Те трябваше да се научат да живеят с това ограничение, което беше и най-голямото им изпитание.
Това са Тони и Сияна – две противоположности, които правят съвършеното цяло. Толкова различни, с различно виждане за живота, различни мечти и идеали. Когато се срещат, Сияна се намира в момент от живота си, в който има професия, но истинското й призвание е да рисува. Няма да стане велик и известен художник, но вътре в себе си знае, че работата в „Човешки ресурси“ не я прави щастлива; няма усещането, че върши нещо значимо и важно. В този момент една поръчка за картина променя живота й.
Тони е млад и много амбициозен, убеден, че е на тази земя, за да извърши велики дела, а не да живее посредствено като повечето хора. И двамата обаче са от онези, които „не можеха да приемат света такъв, какъвто е, а пък и себе си в него“, и по един или друг начин се борят със себе си и със съдбата си.
Дали тази същата съдба ги среща, или всичко е една странна случайност? Има ли в живота предопределеност и дали за всеки съществува една голяма любов, след която нищо не е същото? Какво сме готови да направим, за да бъдем с човека, когото обичаме, и колко пъти можем да простим?
Живеем в свят, в който все по-често нещата не са такива, каквито ни се представят, и хората лесно слагат маски в ежедневието си. „Днес никой не иска да е себе си“ и затова си измисляме наше друго Аз, с което се представяме пред хората. Като че ли все повече от нас работят дадена професия, а всъщност искат нещо съвсем различно. Има ли лимит на мечтите? Здравословно ли е човек да мечтае за неща, които никога няма да постигне?
Господин следовател, обяснете ми, искал ли сте някога да сте повече от това, което сте? Да станете министър, да откриете съкровище, да ограбите банка дори? Мечтал ли сте да направите поне един истински удар в живота си? Да превземете небосвода и всички да ви ръкопляскат? А после да изпаднете отново в тихото съжаление на ежедневието, в което няма блясък и няма надежда.
Дали във всеки от нас не се води вътрешна борба между обикновения ни живот и мечтата за голям успех? И какво сме готови да пожертваме, за да постигнем тази мечта? Дали ако животът се състои от мислени линии, които ни поставят в рамка, можем да излезем от тази рамка и да бъдем нещо повече? А дали когато намерим човека, който да ни обича истински, този копнеж за нещо повече изчезва?
Автор: Дарина Къшева,
книжар в „Хермес“, Мол Галерия в Стара Загора
