Чела съм и други книги на Анета Дучева, но „Зимни слънчогледи“ (изд. „Жанет 45“) ме развълнува толкова дълбоко, че ми трябваше време, докато изляза от света на героите и се върна към реалността. Сюжет, който те кара да прочетеш всичко на един дъх, сполучливо драматургично решение, разтърсващи емоции! При това разказът тече леко и естествено, езикът е достъпен за децата, но и с богата лексика.
„Все пак това е само история от книга“ – казвам си. Но това е житейска история! И не мога да се освободя от емоциите си, а мислите нахлуват една след друга – за моите и чужди деца, за порастването им, за семейството или неговото отсъствие, за ролята на цялото общество.
Тони е съвсем малка, когато преживява трагедията от загубата на родителите си. Но баба Лил и Никол я даряват с толкова обич, внимание и разбиране, че след време детето отново се чувства спокойно и уверено. Рисува, мечтае, прави планове за бъдещето си. Момичето получава обич, затова е способно и да я отдава.
По най-непринуден начин сюжетът и развитието на Тони и другите герои показват колко решаваща е ролята на семейството и отношенията в него за оформянето на детето като личност. Тони проявява емпатия, загриженост, отговорност, защото е видяла тези качества у баба Лил и у Никол чрез делата им, а не само на думи. Може да прости лошотията на Петър и Павел, защото ѝ става ясно, че зад грубостта им се крият крехки, копнеещи детски души. Затова пише в едно от писмата си до баба Лил:
Сгрешила съм, бабинко. Петър и Павел не са с черни души. Понякога са лоши, защото никой не е бил особено добър с тях. Никой не ги е обичал.
Да, никой не се е интересувал от мислите и чувствата им, никой не е имал време да разговаря с тях. Понеже са самотни и пренебрегвани, грубостта им би могла да е израз на дълбоката празнота, която изпитват, без сами за разбират откъде идва тя. Каква голяма и важна истина!
Или: „Децата тук ми приличат на онези слънчогледи край оградата. И те останаха да мръзнат сами“. Кой няма нужда от обич и подкрепа?
Със същия ненатрапчив маниер развитието на действието показва как се променя едно дете в онази трудна тинейджърска възраст, ако му липсва топлота, разбиране и човешка близост. Тони е отбягвана от връстниците си, чувства се самотна, изоставена и дори няма с кого да сподели какво преживява. Много неща ѝ стават безразлични. Но все още копнее за топли човешки отношения:
Колко е хубаво, когато си важен за някого!… Да можеш всичко да му кажеш и той да те изслуша, без да се отегчи. И да мислите заедно. Да мечтаете, да спорите… И да се разбирате без думи. Колко е хубаво на някого просто да му пука за теб!
Момичето отдавна знае, че най-ценното, което ни крепи, е обичта, вниманието, грижата един за друг и разбирането на човека до нас.
Пластовете в книгата са много. Подчертана е значимостта на семейството и опустошителното въздействие на липсата му върху уязвимите детски души. Обърнато е внимание и на възрастните – колко безразлични можем да бъдем, колко безотговорно отсъждаме понякога. Погледнете майката, която се оплаква, че Тони проси, или господина, който прави дарение, но не отделя дори минути, за да се срещне с децата и да поговори с тях. Колко от нас намират време за разговори с децата си, за общи занимания, за шеги, смях, планове и мечти? Не се ли стремим непременно да им купим маркови стоки и да задоволим всеки материален каприз? А интересуваме ли се какво изпитват, за какво мислят, какви страхове имат, какво ги вълнува?
Ако децата изпитват радост и успокоение от щастливия край на драматичната история на Тони, Ася и близнаците, то възрастните трябва да знаят, че с това големият социален проблем не е разрешен. Останалото зависи от нас!
А на Анета Дучева искрено желая да ни поднася нови интересни теми и да продължава смелото водене на разговор по тях!
Автор: Маргарита Люцканова
Вижте още ревютата ни за „Пиано от картон“ и „Лунната люлка“.
Можете да поръчате книгата от Ozone.bg с 10% отстъпка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката ви.
