Подходих към новата стихосбирка на Амелия Личева много предпазливо. Учила съм по нейни разработки в областта на Теория на литературата още в университета. Познавам и писането й от „Литературен вестник“. Имам изграден образ за нейните литературни изяви, който е непълен и по-скоро отразява университетската й кариера, отколкото човешкото й творчество – онова, което не е предназначено само за академичните умници, а и за обикновените читатели.
Още като студентка съвсем умишлено пропуснах да прочета стихосбирките й, защото колко авторитетен щеше да остане за мен тогава един теоретик на литературата, ако и той хукнеше да пише поезия? Изобщо, писането на поезия у нас все още се разбира като малко глуповато, несериозно и незряло занимание – простено за безумно младите и истинска диагноза за по-възрастните. То често превръща поета в един застинал, но осъществен Нарцис, който единствен вижда красотата си, докато всички други се чувстват малко сконфузено, че уж порасналият им приятел още не е претърпял основната реформа на зрелостта, а именно краха на илюзията за собствената си изключителност.
В това отношение „Зверски кротка” (изд. „Lexicon“) може да се окаже един катарзис в умален мащаб, който набързо да се справи с предразсъдъка, че поезия се пише само от недорасли хора – хора, на които им е трудно да живеят в света такъв, какъвто го създаваме.
Този път ме притегли заглавието, а то е емблематично, малко юнгианско и по същество представлява оксиморон – съдържа две думи с противоположно значение у себе си. Разгърнах напосоки и попаднах първо на „Кои ръце“. Прочетох го по време на представянето на книгата и вече знаех, че ще изгълтам стихосбирката още същата вечер.
Тя е разделена условно на четири части: „Високото“, „Своето“, „Ниското“ и „Чуждото“.
„Високото“ представлява лична карта на безумието, зверските въпроси на една кротка личност, въпроси от хамлетова височина, но зададени по един нехамлетов начин – просто, непретенциозно и човешки. Ето един такъв:
На кои ръце да се доверя
На тези, които искат да насочват, напътстват, показват,
Защото обичат да закрилят,
Или на тези, които засмукват
И те карат да бягаш от тях…
Така става, когато животът зависи от чужди ръце.
Амелия Личева (снимка: Теория на литературата)
„Своето“ е безпощадна дисекция на настоящето, но с безшумен разрез. Оказва се, че съвременниците ни се грижат повече за старите устои на културата и възприятията, наложени от нея, отколкото за пълновластния пир на живота, живот в който културата не помага, а действа диуретично, както е в стихотворението „Диета“.
Едно от безспорните достойнства в писането на Амелия Личева е, че тя не се занимава с отвлечени понятия, не се концентрира върху недоизказаността, върху формата и силата на стихотворното звучене. Поезията й за мен има изстрадана съобщителна стойност и е ясно, че зад нея говори човек, който просто споделя, без да държи специално да бъде наречен поет и да развълнува читателя. Няма тупане в гърдите, няма излишна виртуозност на стиха. Чисто е.
„Ниското“ е мястото където Амелия разголва духа и той се утаява на дъното на чашата, след като тя е изпита, младостта е попривършила, действителността е добила своя банален катастрофален вид. Човекът е осъзнат, пораснал, разочарован и както самата тя казва, „много успешен турист“, който няма да забрави местата, на които е бил, макар там вече да са го забравили.
Ако не бяха стихотворенията „Кои ръце“ и „Диета“, щях да кажа, че последната част от стихосбирката ми е най-любима. Наречена е „Чуждото“ и разказва защо на един човек от нашето време може да му залипсва Сократ, какъв наивник е Гьоте и защо академията на умовете никога не е била толкова несъвместима с академията на живота. Когато я прочетох, си казах: „Колко смело! Искам и аз така да се отнасям с класиците – като с обикновени хора, които грешат, които ни липсват и към които можем да се обърнем“.
Последните стихове на поетесата скицираха и същността на поетичния й стил:
Да се живее естествено,
Да се живее естествено.
След тях Амелия Личева вече не беше едноизмерна в моите фантазии. Тя имаше лице. И то не беше сухарско, нито намазано само с академичните кремове за разкрасяване. То не беше и съвсем обикновено, така че трудно да бъде забелязано. Беше като шприцирана роза от захар върху безвкусната торта на зрелостта. То беше такова, че те побиват тръпки при четенето, без да си изплашен, ужасен или възхитен.
Лицето й всъщност беше зверски кротко.
