След десетина страници от дългоочакваната „Бухтичка“ (изд. „Софтпрес“) на Джули Мърфи изключих четеца, втренчих се в лилавата стена на спалнята ми и казах: „Уау, тази книга е специална“. Стената, разбира се, не реагира на моя възторг нито когато започнах, нито когато завърших романа, затова сега адресирам радостта си от издаването му към вас.
„Бухтичка“ е книгата, която всяка тийнейджърка трябва да прочете. Казвам го с мисълта, че подобно на мита как във всяко дебело момиче живее по-слабата му и на теория по-щастлива версия, така и във всяка жена пребивава една тийнейджърка, която има нереалистична представа за себе си и се измъчва от куп комплекси. Чувството да завършиш гимназията е пълно блаженство, защото си убедена, че оставяш въпросната тийнейджърка зад гърба си и минаваш на следващата фаза. С времето обаче се убеждаваш, че тийнейджърката продължава да живее вътре в теб и честичко те кара да се съмняваш във всичко, което говориш, правиш и си.
„Бухтичка“ е история за тази тийнейджърка и за борбата срещу несигурността и чуждите оценки, която те превръща в по-силен и обичащ се човек.
Предводителка в битката е Уилоудийн – седемнайсетгодишно момиче от малък южняшки град, в който всички се познават. Тя е самопровъзгласила се дебелана, която обаче се противопоставя на вбесяващото клише и всъщност се чувства повече от добре в собствената си кожа. Нещо повече, Уил е абсолютен боец и преминава през живота с увереност и смелост, които повечето хора се стремят да придобият с години. Може би тъкмо тези качества подкосяват краката на красавеца Бо и го привличат към шемет като нея.
Джули Мърфи (снимка: juliemurphywrites.com)
Най-голямото събитие за жителите на тази порядъчно скучна част от Америка е ежегодният конкурс за красота „Мис тийн синя лупина“, който за мнозина жени остава най-значимото им постижение. (Важна бележка – Лупината е цвете. Не знам дали има други читатели, които ще разтълкуват наименованието като „Мис Синя вълчица“ и ще се почувстват глупаво, щом открият истината, но го изтъквам за всеки случай.) Организатор и ръководител на журито е не кой да е друг, а… майката на Уилоудийн.
Отношението на Уилоудийн към конкурса е подобно на моето отношение към идеята да обядваш със салата. В един момент обаче любовта не дава крила на Уил, а пробужда всички нейни скрити колебания и комплекси. Тогава „Мис Синя Лупина“ се превръща в средство Уил да докаже на целия град, но най-вече на себе си, че килограмите й в никакъв случай не я правят по-непълноценна или по-малко заслужила да се наслаждава на живота. За всеобщ потрес Уил се записва в конкурса и вдъхновява необичайна революция, каквато и тя самата не е очаквала.
„Бухтичка“ носи онова жизнерадостно настроение, типично за чистокръвните тийн романи. Стилът на Джули Мърфи е много лек и непретенциозен, без излишни вглъбявания в себе си, без пространни описания на емоционалните дилеми на Уилоудийн. Историята прелита и е разказана реалистично, весело и с непринудено чувство за хумор. За читатели като мен, потапящи се поне веднъж месечно във фантасмагоричните дебри на янг адълта, където всичко е много драматично и съдбоносно, подобен подход е повече от освежаващ.
В същото време Джули Мърфи разглежда въпроса за комплексите, недостатъците и предразсъдъците с болезнена искреност и винаги уцелва право в десетката. Уил е култова героиня с убийствена самоирония, която никога няма да ви ви замаже очите с някоя претоплена мотивираща фраза. И в просълзяващо смешните, и в разплакващо тъжните моменти тя е изключително пълнокръвен образ, зад който напълно заставаш като читател. Винаги си на нейна страна, независимо дали се възхищаваш на безцеремонността й, или ти се иска да я сриташ няма-да-казвам-къде за ината и гордостта й.
Моментите, в които ми ставаше най-мъчно за Уил и най-силно й стисках палци, бяха, когато се изправяше пред избора дали да натисне вътрешните си спирачки и съзнателно да пропусне възможностите за щастие. Когато го правеше, й се ядосвах и невинаги я разбирах. Въпреки това знаех, че не ме лъже, че нещата стоят точно по този начин, затова и негативните емоции не ме държаха дълго.
Оригиналното издание на „Бухтичка“. Страхотната българска корица е дело на Радослав Донев
„Бухтичка“ в никакъв случай не е роман, предназначен ексклузивно за читатели с наднормено тегло. Това е книга за всеки, който някога се е чувствал неудобно в собствената си кожа. Няма значение каква е причината – паласки, целулит, конски зъби, акне, голям нос… Важна е и за онези хора, които наглед са напълно перфектни и които пренебрегваме, когато споделят какво във външния им вид или личността им ги притеснява. Не говоря за търсещите внимание, нито пък за издирващите недостатъците с лупа, а за истински неуверените в себе си, които също се надяват на окуражаване, а получават въртене на очи тип „Какъв ти е проблемът пък точно на теб?!“.
Това е един от най-благодатните за обсъждане тийн книги – има толкова много теми и случки, които си плачат да бъдат разнищени в читателска дискусия. Нещо повече, „Бухтичка“ е полезна и дори животоспасяваща за хората, които не са дарени с безстрашието на Уил и имат нужда от героиня като нея, за да преодолеят себе си.
А в случай че затоплящото се със зловеща скорост време ви изнервя и ви кара да се хващате за зимните коремчета и наченатите шоколади, ужасени как след месец трябва да се поберете в късите си панталонки, а след два – в банските, ето ви късче мъдрост:
Как да имаш перфектното тяло за плажа?
Имай тяло. Иди на плаж.
