Мистика, страст, траур – първите три думи, на които ще попаднеш, ако потърсиш какво се крие зад значението на лилавия цвят на корицата на “Светецът на неизбежната лудост”. Досега не се бях замисляла над цветовете и тяхната роля в кориците на романите на Елиф Шафак, но ето че носят смисъл и последователност. Шестият роман на Шафак, който излиза на български език на 18-ти ноември, разказва точно тези три думи, три думи в една история.
Историятa на Йомер, Абед, Пию и Гейл. Турчин, мароканец, испанец и американка. Четирима съквартиранти и приятели, които живеят и учат в Бостън. Всеки със своите проблеми, объркани мисли и желание за нещо отвъд чуждостта. А тя, чуждостта, в романа присъства под всякакви форми. Елиф Шафак с нейния богат интернационален опит, живяла къде ли не – Турция, Германия, Франция, Йордания, САЩ – пише своята малка ода за емигранта-чужденец, включвайки типичните за нея религиозно-философско-мистични фрагменти.
Този път обаче Елиф добавя и музикалност на романа чрез главния герой Йомер, който през цялото време слуша музика в слушалките си, защото единственият начин да „брои“ времето е чрез музиката. В романа можеш да „чуеш“ песни на Пати Смит, Cypress Hill, System of a Down, Sugarcult, Iggy Pop и други. А включените песни не са случайно подбрани. Самите те са история в историята, чиято линия си заслужава да се проследи.
Ако някога си учил в чужбина, за кратко или дълго, или просто си живял някъде извън собствената си страна, този роман е за теб. Роман-припомняне на всички онези малки подробности от ежедневието ти, които си забравил, и в същото време, за които се сещаш достатъчно често. Напомни ми за престоя ми в Берлин, за първите ми три дни, в които нямах дом, само раница, лаптоп и карта на метрото. Напомни ми за приключенията, през които преминах, живеейки за кратко с крайно различни хора. За разходките ми сама. За миризмите в коридора на общежитието ми, през които минаваш докато стигнеш твоята стая, сякаш си пропътувал и опитал хиляди километри различна, най-често азиатска храна. Напомни ми за езиковите ми бариери в началото и за липсата на такива в края. Ей такива неща. Детайли на студентството другаде. В това отношение романът по-скоро те замисля за себе си, отколкото за героите му. Нещо, което навярно отнема от литературната му стойност, но не и от емоционалната му.
От друга страна, дори да не си преживял нито една различна четка за зъби в банята си, чесновите поклонници и чувството за анонимност, би могъл да харесаш романа. Ако си лингвистичен сноб и винаги си обичал да изпадаш в дълги и словесни спорове за етимологията на дадена дума или словосъчетание, този роман (отново) е за теб. Това, заради което всъщност бих го препоръчала, е тъкмо богатият език, с който Елиф Шафак борави. Цялото онова гъделичкане на думите, обяснявайки ти колко са важни точките в името на Омар, който всъщност е Йомер, например.
“Светецът на неизбежната лудост” е роман, който може да бъде разгледан на няколко пласта. Ти избираш кой да видиш на финал.
На 18-ти ноември очаквайте българското издание на романа от изд. Егмонт, а заедно с излизането му очаквайте и втория книжен пътеводител за „Светецът на неизбежната лудост“ и Елиф Шафак, който екипът на „Аз чета“ Ви е подготвил.
В момента чета тази книга , почти до средата съм , но очакванията ми бяха много по – различни . Била съм на много места , живяла съм с много хора , от различни страни , но тази книга определено не ме грабва , не виждам почти никакво развитие на сюжет , а да не говорим за нещо поучително . Като я завърша , ако имам търпението за това , ще пиша пак .
Веси, ще се радваме да споделиш и след като я прочетеш!
Вече прочетох книгата до край . С всяка изминала глава се надявах , че нещо ще се случи , някакво развитие на действието , но накрая когато очакваш , че нещата са се наредили като трябва , Йомер и Гейл правят някакъв баланс във връзката си , Гейл най-неочаквано се самоубива , без причина . Ако някой ми обясни , защо завършва така книгата , ще ми е много интересно . Накратко казано , книгата се чете доста тежко , настроението , което те обзема е депресивно , сиво , с отчаяност към живота . Може би книгата иска да покаже живота на хора попаднали в много тежка степен на депресия , които си харесват този начин на живот и не искат да го променят . Героите са много различни , но и много еднакви , цялата обстановка на сюжета и на героите е мрачна. Не ми хареса това , че Йомер не обича да носи часовник и постоянно слуша някаква песен и колко е трайността на песента . Хареса ми когато Йомер разбра , че обича Гейл , появява се искрица светлина , но с този край и тя изчезва . Ролите на Абед, Пию и кучето Азор , които живеят с Йомер , са много бледо изразени , всеки странен сам по себе си . Дебра Елтън Томас и Алегре също доста различни , но слабо изразени . На мен лично не ми допадна книгата , но през друг поглед може и да е интересна . Сега почвам книгата „Чест“ на Елиф Шафак , надявам се да има смислен сюжет , върху които да разсъждавам . Ще ми е интересно да прочета и други мнения за книгата „Светеца на неизбежна лудост“ .