Хуан Пабло Вилялобос пристигна в България, за да представи първия си роман издаден у нас – „Пир в бърлогата“. Изумителната история на малкото момче, син на наркотрафикант, чийто списък с познати хора непрекъснато се променя, заради превръщането на живите в трупове, вече е номиниранa за престижната Guardian First Book Award, както и за Newton First Book Award на Панаира на книгата в Единбург. „Малкият принц на съвремието“ спечели и специалната награда на група ученици във Франция, дни преди Хуан Пабло за пръв път да слезе от самолета на летище София. Самият автор споделя, че тази книга е посветена на първородния му син Матео, а вторият му роман „Ако живеехме на нормално място“ , непреведен за момента у нас, е специален подарък за дъщеря му.
И въпреки че историята за момчето, което живее затворено в палат и мечтае да има двойка либерийски хипопотами джуджета е безкрайно различна и вълнуваща, реших да посветя срещата ни с Хуан Пабло на четенето. Винаги ми е било интересно какво мисли един писател за читателите си и въобще за четящата част от населението, а неочаквано научих доста странни подробности за родината на Хуан Пабло – Мексико, вижте ги и вие:
Иска ми се да поговорим за четенето. Чух едно Ваше изказване, че правителството не се интересува от проблема с нечетящите в страната (бел. ред. – цитатът е от интервю за „Атрефир” по БНР, в което Хуан Пабло казва „Ние като общество и хората, които управляват това общество трябва да правят целенасочено усилие, за да промотират четенето. Изглежда ми, че правителствата не се интересуват от четенето, защото едно четящо общество става по-критично”).
Трябва ли правителството да се ангажира с програми, които да насърчават четенето в една страна?
В конкретната ситуация визирах Мексико и проблемът свързан с културата на нечетенето там. Голяма част от мексиканците нямат достъп до образование, култура, изкуства, здравеопазване и добра работа – до нищо. Така че четенето автоматично става достъпно само за средната и елитната класа, но последните не се интересуват от книгите. За тях са важни колите, пътуванията, шампанското и други „важни” неща. Малка част от тях са аристократи, но повечето са мексиканци новобогаташи, които не четат. Основните читатели в Мексико идват от средната класа.
Колко процента е средната класа?
Не съм убеден какво показват последните данни, но беше около 20-30%. Това прави около 30 милиона читатели и въпреки това някои книги се издават в тираж от няколко хиляди, просто защото хората не ги купуват.
Каква е причината – нямат достъп до книгите или цените им са твърде високи? 
От една страна, те предпочитат да ходят на кино или да гледат телевизия у дома, да играят на видео игри и да висят във Facebook. От друга – в Мексико имаме проблем и с книжарниците. Книжарниците са много малко на брой, защото това не е добър бизнес. Има трудности и с разпространението на книгите, въпреки че говорим за държави, които са испаноговорящи. Има редица пречки, които стоят пред издателите, когато говорим за разпространението на книгите. И в един момент вместо книгата да струва по-евтино, заради високия тираж, обратно, струва много, много скъпо.
Колко скъпо?
Има издания, които достигат 30-40 евро. Това е много, много висока цена за икономиката на Мексико и е много скъпо за преподавателите в университетите, които работят с тези книги, да не говорим за студентите. Това е невъзможна цена за тях.
А какво се случва с библиотеките? В крайна сметка можеш да си набавиш книгите и оттам.
Да, но библиотечната система в Мексико е много лоша. Няма много библиотеки, въпреки че зависи и от града и щата, в който живееш, но като цяло не са добри. В Испания всичко е супер! Веригата национални библиотеки е страхотна, но в Мексико не е така.
Същото ли е положението в Бразилия?
Да, там само университетските библиотеки са в добро състояние. Но въпреки тези пречки, мисля, че четенето не е въпрос на възможност, а на навик. Ако нямаш общество, което чете, е напълно невъзможно да имаш ново поколение страстни читатели. За мен като баща, най-важното нещо е синът и дъщеря ми да бъдат заобиколени от книгите и да възприемат книгата като нормален предмет. И ако не виждат баща си и майка си да четат всеки ден, винаги заобиколени от книгите, ще бъде невъзможно да станат истински читатели. Процесът трябва да става естествено.
Ако синът ми Матео направи нещо лошо, аз му казвам „Довечера няма да четеш”. Той трябва да оценява книгата. Затова като му кажа „Няма да четеш довечера”, той се хваща за главата с „О, ужас!” И това е страхотно, защото книгата и четенето се превръщат в нещо специално и скъпо за него.
Как ти се научи да четеш?
У дома имахме много книги. Майка ми четеше и все още продължава да чете много. Тя е недискриминиращ читател, който чете абсолютно всичко. Понякога просто ме влудява! Един ден я видях как мина от Томас Ман към Паулу Коелю. Дочете „Вълшебната планина” и започна някаква книга на Коелю и от това тя се чувства добре. Най-важното за нея е, че ЧЕТЕ. Постепенно и аз започнах да посягам към книгите и да чета.
Мислиш ли, че трябва да слагаме клишета на определени писателите и да отхвърляме автори като Паулу Коелю или Хорхе Букай?
Мисля, че това просто не е литература. Не казвам, че това е лоша книга просто трябва да я разграничаваме от художествената литература. Но със сигурност не вярвам, че читател на Паулу Коелю някой ден ще стане читател на Толстой. Мисля, че консуматорът на такъв тип литература свиква с нейната лекота и после не може да мине на следващата степен към книги, които са по-тежки и сложни.
Няма ли израстване при читателите?
Не вярвам в този процес.
Мисля, че трябва да създаваме навика „четене на стойностна литература“ още в детска възраст, а огромна роля и отговорност за това имат училищата. Какво се случва там? В училище децата трябва да бъдат обградени от книгите, но нямам предвид учебници, а художествена литература навсякъде около тях. Това най-много харесвам в училището на моите деца, имат книги навсякъде, но те учат в частно училище, в което има специално отношение към тях. Книгите обаче задължително трябва да ги заобикалят и в училището, и у дома. Трябва да има стратегия на правителството, издателствата, библиотеките и книжарниците, която да засипва децата с огромно количество литература и да прави книгите достъпни навсякъде.
Ако искаме да имаме общество на читатели, трябва да нормализираме взаимоотношенията си книгата. В момента скачаме в двете крайности – или книгите нямат място в живота ми и аз нямам нищо общо с тях или аз обожавам книгите, не мога да живея без тях и задължително искам да напиша книга. Нямаме средно положение. Мисля, че в Мексико има повече писатели, отколкото читатели. Шега е, но подозирам, че не е далеч от истината. Сериозно! Всеки читател иска да бъде писател, защото се заразява от страстта четене дотолкова, че иска да пише. А ние имаме нужда от „нормални читатели”, за да се случи това обаче хората трябва да комуникират с книгите всеки ден.
Чух история за младеж, който записал да учи архитектура, но по време на криза няма толкова проекти, по които да работи и прекъснал, за да запише българска филология. Мислите ли, че икономическата криза ни насочва към четенето?
В момент на криза настъпват добрите времена за всички изкуства – литература, изобразително изкуство, театър и кино, защото обществото също изпада в криза и започва да търси отговори. Хората имат нужда да дискутират причините и е съвсем естествено да отидат в културните центрове, където могат да се опитат да открият какво се случва и как можем да се измъкнем от тази ситуация.
Мисля, че в момента живеем в много интересни времена – всичко е в криза, не само икономиката. Наистина вярвам, че животът ни ще се промени значително в следващите 20 години.
Как ще изглежда книгата след 10-20 години?
Не знам. Тя оставя следи във всеки един исторически момент и е абсолютно невъзможно книгата и литературата просто да изчезнат. Тя ще се променя, но винаги ще остава част от света ни.
Защо има хора, които продължават да не четат?
Защото книгата просто не присъства в техния свят. Тези хора смятат, че книгите принадлежат към друга реалност, вярват, че книгите заобиклят студентите и преподавателите им, критиците и писателите и нямат нищо общо с тях. И аз настоявам, че трябва да подобрим взаимоотношенията на хората с книгите и да премахнем тези бариери. Трябва да разберем, че не всяка книга е подходяща за всеки и трябва да положим усилие да открием точната книга, но ако се опита всеки може да намери СВОЯТА книга.
Не пропускайте да прочетете ревюто на „Пир в бърлогата“ от Габи Кожухарова, както и да видите видео-ревюто на Мила Ташева за книгата, което заснехме по време на Панаира на книгата през декември.
Вижте още и отзивите за книгата на Хуан Пабло Вилялобос на Христо Блажев в „Книголандия“, Георги в „Книжен Жор'“ и Зори в „Зорините озарения“.
Снимките са от представянето на книгата в София на 12 март 2013, фотограф – Павлина Радославова
1 Коментар