Или как да оцелееш между метафори за разпад, бутилки от кефир и внезапно споменати котки.
1. В тази гора няма указателни табели.
Забрави какво знаеш от училище. Тук няма сонет, няма рима (освен ако не е случайна), няма логическа последователност. Влизаш в стихотворението като в мазе след дълго отсъствие – не знаеш какво ще те посрещне: плесен, светулка или лирически герой, който се самоопределя като „колективна травма на Балканите“. Няма пътеки. Има само усещане, че някой те наблюдава иззад тире.
2. Римата е демоде.
Ако забележиш римувано стихотворение, вероятно:
а) авторът се шегува;
б) това е първата му книга, издадена от приятелско издателство;
в) четецът си е позволил да напише рецензия с думите „освежаващо традиционен“, което ще предизвика поетически скандал в коментарите.
В повечето случаи римите се избягват като пеницилин от хомеопат – несъвместими със съвременния дух на обърканост и естетическо страдание.
3. Главни букви? Не, мерси.
Те символизират власт, ред и патриархат.
А ние тук сме свободни.
абсолютно свободни.
особено в началото на изречението.
Пунктуацията също е по избор. Точка можеш да видиш само ако е използвана като самостоятелен ред и обикновено значи или край на връзка, или край на света.
4. „Който разбрал – разбрал.“
Съвременната българска поезия не се обяснява. Тя е като сън след три чаши вино и епизод от „Чернобил“ – несигурна, мъглява и леко радиационна. Понякога ще се чудиш дали стихотворението е за любов или за геноцид. Друг път ще си убеден, че е за супа. И в двата случая ще си прав.
5. Вайбът е новата тема.
Какво е вайб? Това е онова усещане, че нещо се случва – и то е значимо, и леко меланхолично, и ти не си сигурен какво, но усещаш го зад слепоочията. Темите нямат значение. Може стихотворението да е за края на комунизма, но по вайб да е „чай от мащерка в дъждовен ден“.
6. Поетите имат Instagram.
Да, имат. И TikTok понякога, но там само разглеждат. Ако не си видял селфи на поет на сцена с надпис поезията е акт на съпротива, значи не си следил внимателно. В днешно време поетът е активен участник в културния процес, а културният процес включва поне един фийд с 3D арт и поне две сторита от четене в клуб, където никой не си сваля якето.
7. Котки. Много котки.
На корици, в стихове, в биографии. Поетът обича котката, защото тя е еманация на съвременния лирически глас: независима, загадъчна, леко арогантна, но при определено осветление – уязвима. Ако книгата няма котка, поне трябва да има същество, което не говори и страда красиво – например хлебарка.
8. В едно стихотворение може да има и глухарче, и марксистка критика.
Точно така. Няма никакъв проблем да започнем с нежна образност (върху дланта ми се разпадна дъх на обич) и да завършим с политически анализ на късния капитализъм. Или обратно. В съвременната българска поезия думи като „усмивка“ и „експлоатация“ вървят ръка за ръка. Не питай защо – почувствай го.
9. Поетите страдат. Изящно.
Дори да не страдат, ще го направят заради поезията. Защото, нека си го кажем, няма как да пишеш за абсурдната същност на битието, ако току-що си ял тиквеник и си доволен от живота. Съвременният поет има страдание в ДНК-то. Или поне в мейл списъка за културни четения.
10. Ако те разплаче – не казвай на никого.
Признаването, че стихотворение те е хванало за гърлото, е интимно. Можеш да го споделиш само с хора, които са чели поне трима автори, издавани в последните 5 години. Иначе рискуваш да ти кажат „е, и аз мога така“.
А истината е, че не можеш.
Не точно така.
А ако искаш да започнеш с нещо истинско…
За да не се лутате дълго между полусветли фейсбук статуси и книжарници с объркани етажи – ето няколко съвременни български поетични книги, които съчетават вайб, душа и думи, останали след точката:
Иван Ланджев – „Ние според мансардата“ (изд. „Жанет 45“)
Ако обичаш поезия, но тайно искаш да има и малко стендъп, но от онзи интелигентния тип, където вицовете са за Хайдегер – това е твоята книга. Идеална за четене с кафе, леко тъжна усмивка и философски поглед в мъглата. Ако Сартр и Уди Алън си пиеха ракията в Бар „Петък“, щяха да пишат така. Ирония с червена точка.
Мария Донева – „Чисти стихотворения“ (изд. „Жанет 45“)
Да, наистина са чисти. И нежни. И леки като ленена риза през август. Ако имаш нужда от поезия, която не те кара да се разпадаш, а просто те държи за ръка, докато си тръгваш от тежкия ден – това е книгата. Стихове, които галят. И те приемат. Понякога имаме нужда просто някой да ни говори меко.
Георги Господинов – „Балади и разпади“ (изд. „Жанет 45“)
Поезията, с която поколения пораснаха и се научиха, че и мъжете плачат, но красиво. Господинов е поет, преди да стане всичко останало. И тук е в стихията си – с меланхолия, самоирония и думи, които остават. Поезия за тъгата, която не търси внимание. Просто си е там. И се разлива като стар винил.
Всички споменати книги, както и още много съвременна българска поезия можете да откриете в Ozone.bg.
