Днес реших да споделя с Вас 10 цитата от биографичната книга на Тара Уестоувър. „Образована“ (изд. Enthusiast) печели читателската награда на Goodreads за мемоари и биографии през 2018 г. и е сред книгите, които и Мишел Обама, и Бил Гейтс препоръчват за задължително четене. Следващите редове може би ще ви шокират, може би ще ви се сторят нереални – при всички положения са недостатъчни, за да научите цялата история на авторката. Нейният живот е болезнено интересен и въздействащ, та най-вероятно ще помете и вашите представи за света. Струва си да опитате.
„Татко живееше в страх от времето. Сякаш то постоянно го дебнеше. Виждах тревожния му поглед, отправен към слънцето, докато то се местеше в небето, и припрения начин, по който преценяваше всяка тръба и всяко парче стомана. Във всеки къс скрап татко виждаше парите, които можеше да получи от него, като от крайната сума изваждаше времето, нужно за сортиране, рязане и доставяне. Всяко желязно парче, всяка медна тръба беше стотинка, част от долар или дори цял – но стойността му падаше, ако трябваха повече от две секунди за ваденето и сортирането му.“
„Бях навлязла в една нова реалност. Виждах света през очите на баща ми. Виждах ангелите – или поне си представях, че ги виждам – да ни наблюдават как работим, пристъпваме напред и хващаме акумулаторите и назъбените стоманени тръби, които татко хвърляше от другия край на сметището. Спрях да му викам, когато го правеше. Вместо това започнах да се моля.“
„Да признаеш несигурността, означава да признаеш слабост, да признаеш безсилие и да продължиш да вярваш в себе си въпреки тях. Това изразява недостатък, в който се крие сила: убеждението да живееш в собственото си съзнание, вместо в чуждо. Често съм се чудила дали най-силните думи онази вечер са дошли не от яд или ярост, а от колебание. Не знам. Просто не знам.
Никога не си бях позволявала да не знам нещо със сигурност, но да отхвърля влиянието на този, който претендира да го знае. Животът ми беше диктуван от другите. Гласовете им бяха силни, категорични, безусловни. И никога не ми беше хрумвало, че моят глас може да бъде точно толкова силен, колкото и техните.“
Снимка: www.gatesnotes.com
Седях на леглото си, гушнала колената към гърдите си, и слушах крясъците оттатък. Бях ли наистина бременна? Не знаех. Замислих се за всички контакти с момчета, които бях имала – всеки поглед, всяко докосване. Отидох до огледалото, вдигнах тениската си и прокарах пръсти по корема си, опипвайки всеки сантиметър от него. Може би наистина бях бременна.
Дори не се бях целувала с момче.
Бях присъствала на раждане, но нямах представа как се случва зачеването. Докато баща ми и брат ми крещяха, невежеството държеше устата ми затворена: нямаше как да се защитя, защото не разбирах обвинението.
Няколко дни по-късно, когато стана ясно, че не съм бременна, се постарах да придам ново значение на думата „курва“ – и то не се отнасяше до действията, а до същността. Не бях направила нищо лошо, просто съществувах по грешен начин. Имаше нещо нечестиво в самото ми битие.
Странно е колко голяма власт над нас даваме на хората, които обичаме – бях записала в дневника си. Но Шон разполагаше с повече власт над мен, отколкото въобще можех да си представя. Той беше определил каква съм за самата мен. И това беше възможно най-голямата власт, която можеше да притежава.
„От баща ми бях научила, че книгите трябва да бъдат или обвити в обожание, или запратени в заточение. Книгите, създадени с Божията благословия – написаните от мормонските пророци или от Бащите основатели, – не биваше да бъдат изучавани, а ценени като идеални сами по себе си. Бях научена да разчитам думите на хора като Мадисън като форма, в която да изсипя гипса на собствените си съждения, за да бъдат оформени в бузпречна отливка. Четях ги, за да се науча какво да мисля, не как да мисля сама. Книгите, които не бяха свети, бяха напълно забранени – те представляваха хитра, неустоима и мощна заплаха.“
„Билките с нищо няма да ти помогнат – продължи татко. – Лечението с тях действа, ако е подкрепено с вяра. Няма как да разчиташ на лекарите, а после да молиш Бог да те излекува.“
„Той наистина изпадаше в изблици на заслепяващ гняв, в който искаше единствено да нарани някого. Имаше усет за лошотия, за единствената дума, която би накарала мама да плаче дни и нощи наред. С подобрението на физическото му състояние тези изблици се промениха и дори влошиха. Стигна се дотам, че всяка сутрин чистех тоалетната, защото до обяд главата ми можеше да се озове вътре. Мама твърдеше, че само аз съм способна да го укротя, и аз започнах сама да убеждавам себе си, че наистина беше така. Кой би се справил по-добре от мен, мислех си. Нищо не беше способно да ме нарани.“
Можех да понеса която и да е форма на жестокост по-добре от добрината. Хвалбата за мен бе като отрова; караше ме да се задушавам. Исках професорът да ми се разкрещи. Толкова много го исках, че от липсата на викове направо ми се зави свят. Грозотата в мен трябваше да получи изражение. И ако това изражение нямаше почва в неговия глас, то в моя щеше да бъде добре дошло.
„Ти не си фалшиво злато, което блести само под определена светлина. Каквато и да станеш, в каквато и да се превърнеш, ти винаги си била такава. Това винаги е било и ще бъде част от теб. Не от Кеймбридж. От теб. Ти си златото. И връщането ти в „Бригъм Йънг“ или дори в онази планина, откъдето си, няма да промени същността ти. Може да промени начина, по който те виждат останалите, може да промени дори начина, по който се виждаш ти самата – защото дори блясъкът на златото се притъпява на определена светлина, – но това е една илюзия. И винаги е било илюзия.“
„Само че отмъщението няма власт над вината. Насочените към някого гняв и ярост не могат да я потиснат, защото вината няма нищо общо с тях. Вината е страхът от собственото нещастие. Тя не се отнася до другите хора.“
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
