“Смокинята” от Горан Войнович с превод от Лилия Мързликар е шестото бижу в поредицата на издателство ICU “По Пътя”, събрала в себе си най-доброто от съвременната европейска литература. Като умел художник на човешките емоции, словенският режисьор, сценарист и писател пренася читателите в света на спомените.
Разочарованието от настоящето подтиква Ядран да се върне в миналото, да опознае своето семейство в ретроспекция и да даде глас на всички свои неизречени истини. Прочувствен и сантиментален, този прекрасен роман ми подари 10 красиви цитата за семейството и пътя към свободата на духа.
Моята прабаба не се чувствала длъжна да се представя пред когото и да било с истинското си име, пред никого не изпитвала нужда от искреност, никой не бил заслужил да я опознае такава, каквато била под маската. Тя презирала този свят, който не се стараел да поприкрие тривиалната си омраза към всичко различно, и с особена наслада открито го лъжела и се преструвала пред него, че е точно такава, каквато този низък свят искал тя да бъде.
***
Александър и Яна строяха дом всеки на своя край и взаимно се канеха един друг. Това беше детинската игра на две недоносени деца, на двама незрели любовници, които си представяха по различен начин живота на възрастните.
***
Представяше си мъжа си как стои пред голите стени като художник пред платно и се опитва да нарисува дом.
***
И привиденията са за предпочитане пред отчаянието, помисли си Александър и последва старицата в къщата, а след това последва детския плач, приближаваше го като омагьосан, докато не се озова до непознатата, която държеше в ръце неговата дъщеря.
***
Винаги прочиташе главата от началото до края, а ако главите бяха твърде дълги, спираше да чете в края на първия параграф на лявата страница. Затова беше лесно да се установи къде дядо бе спрял да чете предната вечер, да се установи кое изречение е последното прочетено в живота му.
***
Никога не съм се замислял колко ли тъжен трябва да е моментът, в който осъзнаеш, че оня, с когото спиш под едно одеяло, вече не може да те разпознае; когато в очите, отразявали досега цялата ти голота и настръхналата ти кожа, неусетно си станал напълно непознат. Колко ужасно сам си тогава. И колко самотен. Колко безкрайно самотен.
***
Майка ми вярваше, че смъртта не бива да спира живота и трябва колкото се може по-скоро следите от покойника да се премахнат, изтъркат, измият и изперат и една по една да се изнесат от къщата, както преди това е бил изнесен трупът му.
***
Не е нужно да си сам, за да си самотен, каза ми той веднъж, но тогава не разбрах това изречение. Или пък не се постарах да го разбера. Подминах го, не обърнах внимание, че говори за себе си, че говори за това как баба дълго си отиваше, за оттичането на спомените, за своето обезсърчаване.
***
Ние вече не сме свободни. Понеже свободата е в променянето, в подвеждането, в доизмислянето, в залъгването. На себе си и на другите. Това е свободата. Да се виждаш какъвто искаш да бъдеш, а не какъвто те виждат другите. Не сме свободни, защото приемаме образа си в огледалото.
***
В крайна сметка не спомените за него ме сломиха. Смъртта му тях нямаше да ги промени. Сломи ме представата за едни последни няколко дни, които ни бяха отнети. Сломи ме тъжната картина на дървото, изправено самотно пред пустата дядова къща, взряно в нейната затворена врата.
***
Никога не съм помислял за това, че загрижеността и съчувствието всъщност бяха единствените неща, които помагаха на дядо да оцелее, единствените, които го държаха над повърхността на усамотението и го възпираха да остави своя отпечатък в широката вселена на измамените души.
***
Представял съм си места без следи от предишни животи, където аз, един непознат, отново бих могъл да имам тайни. Там щях пак да играя, а след края на играта да се завърна в безграничната нощ и както сега, да се заслушам в тихото жужене на покоя. В шума на свободата.
Можете да поръчате тази книга от Ozone.bg.
Прочетете откъс от изданието в сайта, посветен на най-хубавото от книгите – тук.
