Да си обикновен е трудно. Да си обикновен тинейджър често е най-непоносимото нещо. Гимназията е петгодишен ад, през които единствено можеш да стискаш зъби и да се надяваш, че когато пораснеш, всичко ще е по-нормално, по-хубаво. Че кошмарът ще свърши и ще започне истинският живот.
Хана, Хана, Хана…
Хана има своите тринадесет причини да не иска да чака, да не може да стиска зъби.
Всяко разочарование, всяко предателство, всяка злобна клюка, всеки пресметлив поглед я убиват малко по малко. И Хана слага край.
Хана обвинява и затова се изисква огромна смелост. Хана отмъщава. И в същото време няма кой да отмъсти за нея. Защото колкото и горчиви думи и добре оттренирана ирония да изпратиш като послание от гроба, това няма да те върне. Няма да изличи шока, няма да изтрие болката.
Хана, Хана, Хана…
Хана, как ми се иска да взема ръката ти.
Хана, как ми се иска да поплачеш на рамото ми.
Хана, как ми се иска да ти кажа: „Недей, майната им, тях животът ще ги накаже, Хана, не наказвай себе си заради тези малки егоистични копеленца!“
Хана, как ми се иска да си наистина неистинска, просто поредния книжен призрак, които скоро ще си отиде от живота ми.
Хана, как ми се иска да не разпознавах себе си в теб.
Хана, дай си време. Дай си време да пораснеш, дай си време да се пребориш демоните.
Но Хана умира. Хана се превръща в обвинение, забито в съвестта на всеки, които е бил злобен. Нейните тринадесет причини да избере самоубийството са гадни, болезнени и истински – много по-истински от лъскавите teen-драми в сериалите. Хана не носи маркови обувки и не се вози в лимузина. Хана губи мечтите си една по една, губи опорите си, губи клишетата, които ни осигуряват щастие. Вината остава за живите. За онези, които не са видели знаците. За онези, които са ги пренебрегнали. За всички, които не мислим за последствията от действията си.
Хана, моля те, прости ми. Ще се опитам, ако те срещна в живота си, да не те отминавам с мълчание. Да не свеждам поглед. Да ти дам една, поне една причина „да не“.
Хана, Хана, Хана…
