Нева Мичева превежда на български художествена литература и рядко, но с любов пише за културната преса. Поводът да я поканим в „Как четеш“ е страхотният й текст в сборника “Куфарът на брат ми” (съставител Невена Дишлиева-Кръстева, ICU Publishing), който ще излезе в края на юни.
Какво са книгите за теб?
Възможност да се докосна до неща, до които скромният ми човешки опит сам никога няма да стигне. От нея произтичат стотици други възможности – да съм друга и другаде в моменти, когато това е невъзможно по друг начин; да съм тъжна, без да ме боли; да разговарям с хора, които никога няма да срещна; да получавам отговори на въпроси, които отдавна са ме мъчили или още не съм си задала; да изпитам наситено удоволствие от стихията/изяществото на съответния език… Възможност да вляза в родство по избор с много съ-читатели от къде/кога ли не и да имам общи познанства с тях, които да ни правят по-малко чужди.
Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която най-силно те е замислила и те е накарала да промениш нещо в живота си? 
Като бях дете, всичко прочетено силно ме впечатляваше. В осъзната възраст – едни петдесетина заглавия, сред които “Животът пред теб” на Ромен Гари, “Игра на дама” на Кортасар, “Целувката на жената-паяк” на Мануел Пуиг, “Твърди Перейра” на Антонио Табуки, книгите на Светлана Алексиевич, “Пренощува облачето бяло” на Приставкин, “Колимски разкази” на Шаламов, “Библиотеката на капитан Немо” на Пер Улув Енквист, “На края на географията” на Антонио Лобу Антунеш, “Пътешествие до края на нощта” на Селин, “Хладнокръвно” на Капоти… Последната, която ме разтърси, беше “Вратата” на Магда Сабо – изглежда невероятно да се напише нещо мащабно, философско и сърцераздирателно за отношенията на една леко глезена интелектуалка и нейната чистачка, но ето, някои го могат. Така или иначе, има стотици книги, които не са ми обърнали живота, но някоя фраза в тях, даже някоя тяхна нелепост властно са ме накарали нещо да помисля или да измисля, да направя или да запомня. Особена тема са книгите, които съм избрала да превеждам дотук – те всички са ми особено важни и променящи живота не само защото си заслужават четенето, но и защото съм изкарала с тях достатъчно време, за да се превърнат в част от личната ми история, от кръвообращението ми. Освен това те са моят начин да променям живота на другите. И накрая: нищо не ме замисля и страхува колкото употребата на непреходни глаголи като преходни. :) Нашият език е като отличен партньор за танц – разполага и с атлетично тяло, и с богат набор от стандартни и нестандартни изразни средства, не е нужно да му изкълча ръката, за да докажа, че на нещо е способен.
Похапваш ли, докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
Ако не мога да оставя книгата, докато се храня (случва се), значи тя е толкова вълнуваща, че храната е без значение.
Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
Черен чай с мед и лимон.
Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти от книгите, или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
Подчертавам всичко, което ми е интересно и накрая, когато свърша книгата, го препрочитам – ей така, за да го осмисля по-добре. Понякога слагам удивителни отстрани на откроените пасажи, понякога пиша коментари (особено ако чета с цел – примерно да намеря някакви зависимости и повтарящи се мотиви в прозата на Роберто Боланьо, както сега). Случва се и да ми се пририсува и да надраскам нещо дребничко, някакъв връхлетял ме образ. На белите страници под задната корица често си записвам спешни неща или чертая карти (аз без карта и в родната си София не мога да се ориентирам). В полетата много пъти записвам неща, които чувам случайно около мен: две жени си говорят за трета, от радиото долита интересно съчетание на думи… Говоря за моите книги, разбира се – взетите от библиотека или от приятел пазя благоговейно. Също така говоря за диалогични отношения с книгите, не за тяхното вандализиране – притеснителни са ми както никога неотваряните и съвършено чистички томчета, така и разпърпаните, с разлепени гръбчета и омацани страници. Вярно, към грозно издадените книги съм почти груба и не държа да остават у нас, а към добре оформените, внимателно “отгледани” книги, се отнасям нежно. Но откъдето и да го погледна – за мен четенето не е поклонение, изключение или екзотично занимание, а ежедневие. Трепетът идва от идеите и образите вътре и то само ако си го заслужат.
Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
Слагам картички, пратени ми от приятели по света, или някой билет (от постановка, която ми е харесала, от музей или от пътуване в автобуса някъде, където ми е било приятно), а най-често – листчето, на което си записвам нови думи или разни хрумвания. Част от тези неща обичам да оставям във вече прочетените книги (както и хербаризирани листенца и цветя).
Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
Художествена. Но добре разказаната нехудожествена ме привлича не по-малко – просто по-рядко попадам на нея или я търся по-вяло. Още помня как лакомо четох “Курс по обща лингвистика” на Сосюр – като Чандлърово криминале.
Eлектронни или хартиени издания? Или и двете?
Хартия.
Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
Дочитам.
Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът или самият текст те дразни?
Не само образно казано. Ако “книгата” е особено злокачествена, било заради досадния си автор или безотговорния си български издател, съвестно я доставям до контейнера за рециклиране. И без това вече е сторен един грях (дърво да умре за нещо, което не си заслужава), само остава да стана причина и за втори (още някой да си загуби времето).
Ако в книгата, която четеш, главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти книги?
Сред любимите – надали. Но мога да я прочета докрая, при това с искрена възхита. Последният ми такъв случай беше аржентинската “Под това адско слънце” на Карлос Бускед – с кошмарни герои, които вършат кошмарни неща и (още по-кошмарно) нямат моралния капацитет да схванат какви са чудовища. Искрено намразих и тях, и историята им, но тя е толкова блестящо и коварно разказана, че не можеш да я напуснеш преди края. Малко като някои филми на Фон Трир, след които се чувстваш като пребит.
Какво четеш в момента?
Хахаха, ще се изтощя, докато съставя списъка, който отговаря на този въпрос, затова ще спомена само тази, която си купих преди половин час – “Дофинът” на Жозе Кардозу Пиреш. Табуки го споменава с любов в “Изгубената глава на Дамашсену Монтейру”, а и аз трябва да си развивам хилавия португалски, та ето.
Коя е последната книга, която си купи?
Вж. по-горе.
От тези хора, които четат само по една книга ли си, или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Чета по две-три-четири наведнъж, а подгласничките са десет-петнайсет, като ако ги подхвана и оставя повече от 4-5 пъти, най-вероятно никога няма да ги довърша.
Имаш ли си любимо място/време за четене?
Ранен спокоен следобед, когато денят сякаш все още предстои и когато на хората им е неудобно да те търсят за несъществени неща.
Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
Самостоятелни. В този смисъл особено ценя поредиците от самостоятелни книги (тоест не Хари Потър едно, две, три, осемнайсет, а например добрата стара “Библиотека Галактика” на Милан Асадуров с безкрайно различните автори на качествена фантастика, събрани в общност от внимателния подбор на водещия поредицата и блестящите корици на Текла Алексиева).
Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
“Животът пред теб” на Ромен Гари съм препоръчвала най-много, а “Фламандски легенди” и “Рицар на Светия Дух” на Боян Папазов сякаш съм подарявала най-често. Последното, което купих в пакет, за да подарявам на приятели, беше купчинка “Нима това е човек” на Примо Леви. Ако можех, щях да я пратя и на всички училища, библиотеки и читалища – да имат хората, да четат, да осмислят злото, преди да ги е връхлетяло или, по-лошо, преди да са го извършили.
Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
Хаха, да имам някакви тенденции в овладяването на хаоса. Първо, държа отделно четени и нечетени. После – поезия, разкази, романи, детски, есеистика, книги за (евентуален) превод (от мен или за поредицата, която водя), с автограф от авторите, голямоформатни (художествени или фотографски). Освен това ги деля и по езици (български, италиански, испански, каталонски, английски, португалски), както и по спешност и близост до сърцето ми (тези за спешно четене и особено любимите са в стаята ми).
