Тази статия е:
създадена с цел да инициира дебат за необходимостта от ревизиране на изучаваните литературни произведения в училище.
Тази статия не е:
морален съдник, нито изчерпателен списък на задължителна нова учебна програма.
Тя ще ви провокира – да мислите и да си спомните…
Какво според вас би станало, ако не продължаваме да утъпкваме старите пътеки в образователната ни система, a започнем да изучаваме български произведения, които са били не само пренебрегвани, а и забранявани?
Не се заемам да предричам, но ми се иска да вярвам, че това най-малкото ще допринесе за отварянето на очите ни за реално съществували исторически събития – което, през призмата на човешкото, означава реално случили се житейски съдби.
- „Задочни репортажи за задочна България“ – Георги Марков
Публицистиката на Георги Марков безапелационно поставям на първо място в тази класация. Тя не само детайлно описва комунистическия режим в България от самото му начало, но и навлиза дълбоко в 
причините зад него и ефекта, който има над обществото ни – ефект, чийто последици наблюдаваме и днес. Хиляди милеят по този период (а вероятно просто по своята младост, но това е друга тема) и възпитават и у децата си носталгия към режима. Затова обективната гледна точка е необходима – за репресиите, забраните, насадените страх и подозрителност, изроденото „равенство“ между върхушката и народа, за „Червеното Аутодафе“ – изгарянето на куп книги и филмови ленти, за „гениалния“ проект за софийско море и още много…
- „Балада за Георг Хених“ – Виктор Пасков
Тази малка по обем и огромна по значение творба трудно би оставила равнодушни читателите си. Езикът ѝ е смайващо елегантен, символика и мистика се преплитат, за да разкажат историите на един старец, един бюфет, една цигулка и много болка… „Аз чета“ озаглави една от статиите си през 2014 г. „Плесницата Виктор Пасков“, според мен съвсем точно. Защото той прави това – удря ти шамар с посланията си, а въпросът му продължава да кънти в мен: „Винаги ли нещата, които създаваме с най-голяма любов, единствените, които сме в състояние да създадем – които би трябвало да ни извисят, – ни носят присмех, горчилка и кикот?“
- „Къща отвъд света“ – Георги Данаилов
Този роман на напусналия ни скоро мъдрец Георги Данаилов разказва изключително увлекателно и с прекрасно чувство за хумор за желанието на автора да живее извън София. Попадането му в родопското село Ковачевица е едно истинско приключение, а срещата с местните го кара да се влюби в това място ‚отвъд света‘ и да остане там до края на живота си. Това е книга, която лесно ти става близка на сърцето и би било прекрасно повече хора да я познават. Документалният филм „За къде пътуваме“ ни среща на живо с описаните в книгата места и част от героите на романа.
- „Лавина“ – Блага Димитрова
Блага Димитрова може да бъде обожавана заради много свои романи, но аз се спирам на този, който докосна моята душа най-деликатно, право в целта. Да си задаваме правилните въпроси понякога е по-ценно от това да намираме еднозначни отговори.
“Кой е виновен? Какво тласка човека да бъде алпинист? Защо човек става поет? Кое ни кара да вървим по стръмното, а не по равното?”
Това пита Блага Димитрова и оставя читателите сами да намерят своите отговори, разказвайки историята на група млади алпинисти с преплетени съдби.
- „И всичко стана луна“, „И други истории“ – Георги Господинов
Далеч не е необходимо да отдадем заслужената почит на един творец дълго след като той вече е напусналнашия свят. Колко по-ценно би било да използваме всеки миг, за да черпим от мъдростта му, да го чуем, а Георги Господинов със сигурност има какво да ни каже. И умее да го прави в рамките на няколко страници. В тези два сборника с разкази всеки може да намери своето съкровище, Георги Господинов се е постарал да направи това откритие не само вълнуващо, но и запомнящо се, защото е майстор на обличането на важни послания в красиви слова.
През годините сме ставали свидетели на спорадични опити за прокарването на възможността някои от гореизброените писатели да бъдат изучавани в училище. Подобна инициатива ни беше представена през 2014 г. – съвместна публикация на Центъра за европейски изследвания, Центъра „Хана Аренд” – София и Фондация „Конрад Аденауер” издаде христоматия за 12. клас „Забранените писатели“. Христоматията кандидатства за утвърждаване като учебно помагало пред Министерството на образованието и науката. Неизненадващо обаче, тя не беше одобрена…
Съществуват предмети като Философия, Етика и право и там човешките права и принципите на демокрацията се изучават. Дотук добре. Но липсва свързващото звено – между тези права и съотносимостта им с българските действителност и история. Ето каква роля тези произведения биха могли да имат. Важно е да помним, непростимо е да позволим историята да се подменя, защото така разклащаме и основите, на които стъпваме за едно стабилно утре. И може би най-важно от всичко е да ценим това, което имаме днес и да не позволяваме то да потъне в прах и забрава.
Текстът е публикуван първо на сайта на програмата „Писател назаем“.
