fb

"Аз чета" стана на 14 години.  Какви са нашите подаръци, виж тук!

Ревюта

Плесницата Виктор Пасков

2 Mins read

Виктор Пасков събрани съчинения том 2Да мечтаеш за книга. Да знаеш, че навън ще е тихо и снежно, стаята ще е притъмнена и уютна, диванът ще бъде мек и приветлив, ще има чай и малки бели лампички. Така исках да прочета този том. Очаквах много предвид името Виктор Пасков. Очаквах страшно много предвид разказите от първия том. Очаквах свръхмного предвид обожавания „Ти, който си на небето”.

Получих повече.

Когато прочета нещо наистина добро, изпитвам неистово желание да крещя на хората: „Четете. Четете!”. Когато прочета нещо главозамайващо, в мен остава тишина като след погромяваща лавина. Чувствам се малка да пиша за големия Виктор Пасков. Това ти остава – смирението да знаеш каква запетайка си в този врящ и кипящ космос.

Докато четях „Балада за Георг Хених” (изд. „Ciela“), стисках страниците на книгата. Или тя стискаше мен. Погълна ме. Този език, който се огъва като глина под ваещата ръка на Пасков. Език, който забожда малки карфици по цялото ти тяло, докато не настръхнеш. Изтръпваш. Нежен и суров. Земетръсно реален и това е най-голямата му жестокост. Георг Хених изплува пред мен в образа на дядо Добри, малката му превита фигура, белите коси и очите на онова безкрайно добро, което знае, че богат и беден не са материални определения.

„Никой виола д’аморе не свири? – Не свири, защо забравило обича. Майстор забравил обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.”

Германия, мръсна приказка” е друга бира, светла и силна (с шнапс); смяна на настроението след поголовната супернова на „Баладата”. Или както казва Бойко Пенчев в предговора: „Глътка чист алкохол, след като години наред си го пил разреден с лимонада”. Превключваме на шеметната скорост на младостта, на лудостта на ’68, на един безкомпромисно циничен тип, който разголва имената на нещата до грозната им истинност. Мръсно, гадно, гнусно, лепкаво до отвратителност, всичко полазва по теб – цялата гадост на абсурда, на системата, на опита за бягство от бягството, на иронията и мизерията. Полазват те хлебарките на изказа, Пасков те удря мощно в корема и повръща върху разхайтеното си битие. Такъв е лирическият герой. Не много лирически. И не много герой.

Още се разстила удоволствието от този мощен литературен айсберг. Плесницата на Пасков върху писането, върху преструвките, върху реалността отеква с гаден послевкус. И си му благодарен. Що за гадно копеле може да ти причини подобно нещо?

Цар Виктор!