Още си спомням чудесното усещане след приключването на „Седемте смъртни гряха“ на Мишел Райт – мистичен и полускандален, но доста добре написан роман. Усещане за очакване. А след очакването дойде и втората част – „6 дни в Ал Араф“ (изд. „Smart Books“), които се оказаха обаче доста дълги дни за четене.
Макар че историята в книгата доразвива играта на дяволите с животите на техните „подопечени“ – под зоркия им поглед Маги продължава да търси тайната на своя дядо, Лукас има нужда от възстановяване, Марк вече е мастит банкер и това му се е отразило – има нужда от промяна. Промяната обаче се оказва не някакво преобръщане на сюжета, а чрез гигантска ретардация, вкарваща в играта нови персонажи, нуждата от които вероятно ще разберем в следващата книга.
Харесвам как пише Райт – плавно, с доста красиви описания, води ни на успокояващи места. Когато обаче идеите липсват, добрият стил няма как да запълни липсите. Иии… Петър Дънов, Алберт Айнщайн и свързването им с окултната дейност на нацистите на мен лично ми дойдоха наистина в повече.
Разбира се, не са една и две поредиците с добър старт, по-скоро разочароваща втора част и брилянтен завършек. Все още не знам как Мишел Райт ще завърши приключенията на Маги, Марк, Лукас и Луцифер, но краят на „6 дни в Ал Араф“ е повече от обещаващ, макар самата книга трудно да може да бъде добре разбрана като самостоятелно издание. Продължавам да се надявам.
