Анани Ананиев е роден в Радомир, където прекарва живота си, запленен от тайните на Радомирския край. Той е бакалавър по история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. За него тази наука е страст, на която служи с публицистичните си трудове по спорни въпроси от миналото на България и краеведските си проучвания.
Стара легенда, записана от Симеон Мильов, разказва, че между селата Извор и Дебели лак се намирал баирът Котеш. На него се издигала крепостта на цар Котис, а под нея било селището Оролаци. По турско в селото живеел Димо Сирак. Той имал сестра Дена и брат Богдан, когото турците взели за еничар, а имал белег на дясната вежда. Минали години. Веднъж заради размирици в селото от Радомир дошъл Асан ага с войници. Срещнали се Димо и агата. Дигнали ножове. Димо имал по-силна ръка и избил ножа на Асан. Видял белега и не убил Асан, а само нанесъл дълбока рана на челото му. Димо и неговите другари напуснали селото и отишли в Света гора. След време се върнали и станали хайдути при Миленко войвода от с. Извор. Веднъж на Хайдушки поляни турците нападнали Димо и го убили.
Днес легендата оживява в романа „Димов гроб“ (изд. „Хермес“), кръстен на мястото, където е погребан. За да не забравим! Какво се е случило по-нататък според легендата и дали книгата я следва едно към едно, ще разберете, когато се потопите в света ѝ.
Авторът – историкът Анани Ананиев, посвещава труда си на родния си край Радомир. Зад гърба си Анани има публикации в научни исторически списания и две книги, включващи краеведските му проучвания.
С него разговаряме не само за романа, но и за българското ни съзнание, предадено в дълбочина в „Димов гроб“.
Анани, от всички съществуващи български легенди защо те плени именно тази за Димо?
На първо място, тя ми е своя, родна. Аз буквално съм пораснал в подножието на Шундола и Димов гроб. Тези места ме викат, омайват ме. Благодарение на проучвания за друга книга, имах готови знания за Радомир и Радомирско под турска власт, които можех и се чувствах длъжен да използвам.
Друго много важно нещо: тази легенда притежава всички качества на героичен епос и стои редом до най-добрите образци – като се започне от крал Артур, та се стигне до „Междузвездни войни“. Има несправедливост, битки, предателства, смелост, неочакван и разтърсващ финал. Едно момче няма как да не бъде очаровано.
И накрая – във всяка привързаност има и щипка магия. Нещо ирационално, необяснимо, което кара сърцето да тупти по-бързо и те прави щастлив.
Всъщност романът разказва за подготовката, вдигането и потушаването на Първото търновско въстание през погледа и преживяванията на тримата главни герои – смелия лидер Димо, чародейката Шуна, почитаща старите богове, и писаря Методий, който става свидетел и хроникьор на целия процес. Какво можем да научим от всеки един от тях?
Първото търновско въстание (1598 г.) е благодатна тема за исторически роман, защото за него не се знае почти нищо. И това позволява на автора да се потопи в най-дълбоките слоеве на творческото съзнание, да съпреживее и да възстанови изгубеното минало. Или поне да опита. За Априлското въстание например това не е позволено. За него знаем достатъчно. Не можеш да напишеш, че батачани и брациговци са се обединили и са превзели Пещера, а после, заедно с панагюрци – Пазарджик, което, между другото, е трябвало да направят, а не да седят по селата и да чакат да ги изколят.
После, имаме и списъка на джелепкешаните от 1576-а, който не е измислица, а реален документ и стълб на цялата книга.
Що се отнася до тримата главни герои – от тях най-вече можем да научим що за човек е авторът, защото те го разкриват, разголват го до кост. Методий е всичко, което той представлява наистина, Димо е всичко, което би искал да бъде, а Шуна – всичко, което би искал да обича…
В него видимо се съчетават исторически данни с фентъзи елементи и художествена измислица. Изключително успешна и любопитна симбиоза.
Надявам се симбиозата да е успешна, но ако е така – заслугата не е моя. Дължи се на начина ми на работа, който е малко странен и плашещ донякъде. Когато сядах пред компютъра, аз никога не знаех какво ще бъде написано. Нямах план, нямах очаквания. Но чрез лични, мои си начини се докарвах до едно особено състояние на самохипноза, в което можех не да пиша, а да записвам неща, до които някой непознат и непризнат бог ми позволява да се докосвам през мъглите на времето. Знам, че звучи налудничаво, но това е истината. Съвсем случайно наскоро научих, че има дума за такова състояние и тя е „дуенде“. Нещо като творчески екстаз.
След това ми оставаше само да шлайфам, изглаждам. Всяко изречение, всяка дума. Отново и отново. С години. Като вода речен камък. Като песен. Песен трябва да е книгата за Димов гроб. Затова – ако намерите нещо некадърно и тромаво – моя е вината! Ако ли пък нещо ви хареса – не е заради мене, а от старото и истинското, което някак е успяло да възкръсне из пепелищата на миналото.
Съпоставят ли се християнството с езичеството в „Димов гроб“, или се допълват?
Те са заедно. Винаги заедно. Истината е, че българинът така и не прие християнството по канон, както се полага. Непокорен и упорит е той. Запази нестинарите, калушарите, коледарите, сурваскарьето, кукерите. Запази оброците, курбаните. Да се носи храна по гробищата. На мен лично стари жени са ми „гасили вода“, хвърляли са ми брашно за гадаене. Кое му е християнското на това? За българина Бог не е нито Йехова, нито Исус, ами беловлас старец дедо Боже, когото не можеш да излъжеш, но с когото можеш да се спазариш и да го убедиш, че си прав, за да ти прости.
Истинският символ на България не е Мадарският конник, а Демир Баба теке, където всички идват да се молят заедно – и християни, и мюсюлмани, и езичници, и безбожници. Всички. Заедно. Ето това е България!
Писал си книгата в продължение на 15 години. Какво се промени в историята от началото спрямо сега, а и в теб самия?
Петнайсет години… Много са… Какво ли не се случи… Нека да го кажа така: поне по моя преценка, най-хубавото в книгата са първата и последната част. Тогава, преди петнайсет години, не бих могъл да напиша края, защото бях млад, възторжен и глупав. Сега не бих могъл да напиша началото, защото съм тъжен, уморен и глупав. Но пък ето – усилието даде плод. През цялото това време всичко се случваше някак правилно, редовно. Стареех, старееше с мене и книгата, за да се получи всичко добре. Помни ли въобще някой днес какво е да си редовен – не вайръл, не вирусен, а редовен? Да си такъв, какъвто трябва да бъдеш?
И още нещо – преди петнайсет години нямаше да посмея да напиша сцените с брутална жестокост. Защото бях дете, но то си отиде и го няма вече, колкото и да ми липсва. Знам, че много хора ще се ужасят и ще ме намразят заради тия сцени. Нека! Но годините ме научиха поне на едно: злото не бива да бъде укривано, прикривано, изтривано. За него трябва да се крещи. За да не се забравя и да не се повтаря. Ако не кажеш на злия, че е зъл, той как ще го разбере? Никой сам за себе си не мисли такова нещо…
Ти си историк, имаш преки наблюдения в сферата. Българите забравят ли своите корени?
Отношението на българите към корените, към родната земя, е изключително мъдро, здравословно и достойно. Ние обичаме земята си, както се обича майка – тихо, ненатрапчиво и неотменно. Няма омраза към „врага“, няма маршируване, няма факелни шествия, няма биене по гърдите и „България на три морета“.
Не знам дали помните, преди време за едни избори се извърши отвратителна гавра с песента за Райна Княгиня. Тогава българите се събраха в Панагюрище. Не за да протестират, да чупят, да палят или да разнасят ковчези. А за да пеят и да играят хоро. Тия кадри са общодостъпни, потърсете ги и се вгледайте в очите на хората. Там е истината дали българите са забравили своите корени.
И още нещо от тоя ритуал в Панагюрище – няма друг народ по света, който да е способен да играе хоро и да се весели на „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“. Това нито е християнско, нито даже българско, а спомен и завет от траките, които „безсмъртствуват“ и превръщат в бог падналия герой точно така – с песни и танци. Такава е България – с предълбоки корени, впили се чак до сърцето на Земята. И е наша. Обичаме я. Чуждото не щем. И своето си не даваме.
Как да си възвърнем този интерес към миналото ни във времена, в които светът е толкова широк и имаме достъп до всякакви култури, обичаи и митологии?
Интересът вече се връща. Това даже не е въпрос на история или на публицистика, а на обикновена физика. Когато махалото се залюлее в едната посока, неизбежно то се връща в другата със същата сила. Доста време вече ни обясняваха колко сме незначителни, колко сме калпави, че България е „малка държава“. От мен ако зависи, тази фраза бих я направил престъпление. Защото България НЕ Е малка държава. Защото България е средно голяма европейска държава, по-голяма от Австрия, Дания, Унгария, Сърбия, да не изреждам. И българите все по-ясно осъзнават истината и разбират, че ги лъжат ония, които нашите офицери навремето наричаха „юди на българщината“. Доскоро „селянин“ беше най-обидната дума. Но все повече хора изпитват неудържим копнеж да се върнат на село, на село да си отгледат децата, да орат и да сеят. Спомнят си, осъзнават се. Това е нашето минало. Това е нашето величие. България не е била велика с мечове, а с мотики.
Може да откриете тези и още много други книги онлайн в hermesbooks.bg и Ozone.bg
