Толкова много книги и толкова малко време за препрочитането им. Тук ще събера част от любимите ми заглавия от 2016-а (и една от 2015-а), които си пожелавам да прочета отново догодина – за да си ги припомня или да открия нещо ново в тях.
„Орисници и фурии“ е моят абсолютен фаворит за 2016 г. Влюбих се в тази книга – в главните персонажи, в езика и стила на писателката, в цялата история с нейните върхове и спадове, с жестокостта и прошката.
Лорън Гроф е толкова забележително добър разказвач, че съумява да зададе различен ритъм в двете части на книгата – първата лъкатуши през годините, а втората ни завърта с шеметна бързина, за да ни разкрие картината в нейната пълнота.
Едва ли някога ще се уморя да говоря/пиша за тази книга, затова ще спра дотук.
И последно: „Орисници и фурии“ е един от най-хубавите романи, които съм чела през последните години, и го препоръчвам на всеки, който иска (или не) книжен съвет.
И докато си мисля за незабравими и неповторими образи в литературата, няма как да не се сетя да друг мой любимец през 2016 г. – „Ние, щастливците“.
Ейми Блум създава свят около самия читател. Усещането почти физически да се потопиш в
книгата, която четеш, да заживееш с героите и усещаш техните големи трагедии и малки победи, е най-големият книжен наркотик, за който се сещам.
Такава поглъщаща и зашеметяваща е и атмосферата в „Изтръгнати от корен“. Книга, която ме държа в напрежение от начало до край, която ме караше да се усмихвам, страдам, влюбвам, да си поемам дъх, заедно със своите герои. Кой би отказал подобно преживяване?
И от книжната наркомания правя плавен завой към друга моя литературна обсесия – книгите на Фредерик Бегбеде (трябва да ги прочета всичките! не казвайте на никого). През 2016 г. френският писател ме изненада с неочаквано искрен роман – „Уна и Селинджър“. Четем един различен Бегбеде – смирен пред любовта, безпомощен пред войната и последиците от нея, преклонен пред таланта на големите творци и техния избор.
А като си говорим на френски писатели, се сещам за режещото като бръснач перо на Мишел Уелбек и неговото безнадеждно „Подчинение“. Книга, която ме ужаси със спокойствието на приемането на всичко, което историята ни е приготвила. Франция пристава на исляма за свое добро, защото политическият модел се е изчерпал, а машинациите са достигнали своя пик.
Героят на Уелбек е нещастен и изгубен, но не страда, заради безсмисленото си битие. Той съществува и потокът на дните му нежно го тласка в обятията на тези, които го желаят най-много.
Последната книга от 2016-а, която си пожелавам да препрочета е абсолютният шедьовър „Белият хотел“ на Д. М. Томас. Това е първият роман, който ме накара да почувствам истинско физическо изтощение и болка с покъртителната си последна част. (Имайте предвид, че първата част на книгата умишлено е написана зле. Но за да преминете нататък, е важно да я изчетете.)
Смърт и сън, любов и омраза се надбягват през целия роман, за да съберат в пластовете спомени на хора. Хора, който губят живота си, хора, които убиват, и хора, които се опитват да обяснят ужаса.
Освободени от стремежа да не бъдем първобитни, сваляме маските и разкриваме уродливи лица.
Давам си сметка, че едва ли ще намеря време за подобен лукс, но си пожелавам някой ден отново да взема в ръцете си някоя от тези книги, за да си припомним старото време и да си изкараме чудесно! А кои са вашите книги за препрочитане?
