fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Историята на „Уна & Селинджър“, измислена от Фредерик Бегбеде

3 мин.

уна и селинджър

„Love is a touch and yet not a touch.“

„Уна & Селинджър“ (изд. „Colibri“) ме изненада. Не мислех, че Бегбеде може да забрави егото си и да бъде смирен. Не предполагах, че може да пише така премерено и с нежност. (Да, Бегбеде и мярка в едно изречение! Има и такива дни.)

В последния си роман Бегбеде звучи като влюбен. Запленен е от историите на Уна О‘Нийл и Дж. Д. Селинджър, които за един кратък миг се сплитат. И понеже няма как да знае какво се е случило, а достъпният за реконструиране на истината материал е почти пренебрежим, той доизмисля каквото му е нужно. Смесва достоверното с писма, разговори и срещи, плод на писателското му въображение.

И затова сега чета историята за две големи любови – отсъстващата между Селинджър и Уна и сбъднатата между Уна и Чаплин, доизмислени от един френски писател.

Любовният роман постепенно се превръща и във военен, „а смесването на двете е страхотно“ още от времето на Омир. Любовта и войната имат повече разлики, но едно от сходствата им е, че и двете променят човека до неузнаваемост.

– Знаете ли поне какво търсите тук?
– Не, но знам какво загубих.

Бегбеде създава натуралистични картини на деня „Д“, освобождаването на Париж, месеците на сражения в гората Хюртген, достигането до Дахау. И нищо не спестява. Нито омерзението от човека и абсолютното му падение, нито изумлението, че животът е продължил след войната. (Казвам „война“, като си давам сметка, че всеки епитет, използван, за да опише какво се случва на бойното поле и какви са механизмите й, е смешен. В този случай думите са единствено безсилни.)

Авторът е най-суров в редуването на разюзденото, слабоумно и по свой си начин романтично изживяване на американска мечта със случващото се на фронта. Контрастът е болезнен, но непосилната вина се чувства само от тези, които попадат в лудницата. Пепелта в пепелника е или от пурата на Хемингуей, или от концлагерите.

Щастието е нещо много просто: трябва нещастието да се обърне наопаки.

Накрая се връщам на изненадата си от въздействащото писане на Бегбеде, което според мен се дължи на голяма искреност. Повярвал е, че познава героите си, и сякаш се чувства длъжен да разкаже красивите им и трагични истории. Ходил е на война, влюбвал се е, разлюбвали са го, срещнал е своята муза. Сам казва, че колкото повече остарява, толкова по-близо чувства миналото. Войната е приключила само четвърт век преди да се роди, следователно тя никога не е била тъй близо. Тъжно, но струва ми се – факт.

Важно е не само това, което е написано, но и какво предизвиква у читателите. В качеството си на читател споделям, че ефектът на изненадата напълно ме обезоръжи.

Прочетете и ревютата на Мирена и Цветомира Филипова за „Любовта трае три години“, както и текстовете на Цвети Дукова за „Windows on the World“„Първа равносметка след Апокалипсиса“„Помощ, простете“  и „Любовта трае три години“. Можете да прочете и ревютата за „Почивка в кома“ и „6.66 евро“.