Раят “Ад” на Дан Браун

Преслава написа преди известно време тук, че ”Ад” на Дан Браун със сигурност ще е едно от най-често срещаните четива по плажа това лято”. Всъщност за плажа не знам, но знам за ул. Граф Игнатиев в София. На лятна будка за сладолед продавачката се беше потопила в „Ад”, без интерес към хората и шумовете наоколо…

На попрището жизнено в средата …
Данте, „Ад”

Цитирам често това начало. Можете ли да продължите?

Вземете си един цял ден и половин следобяд. Употребете ги за четене без прекъсване на новия роман на Дан Браун. Не харесвате автора? Бунтувате се срещу комерсиалността му?

Е, и аз попадам в тази група, но… към подарената, налична книга, се посяга лесно. За да победиш обзелата те умора на научната литература. Търсиш въвличане в загадки. За половин следобяд и един цял ден. Четене под ключ, изолирано, да не те безпокоят. Хапваш от глад и продължаваш. Всичко извън това е досадно. Така се чете „Ад”, но на Дан Браун. „Божествената комедия” на Данте е друга история.

Така, спомням си, четох „Властелинът на пръстените” – онова издание с кафявите корици, както и (сега, моля, не се смейте!) „Война и мир”. Докато четеш, живееш в тези авторови светове. Затаяваш дъх, скачаш, раняват те, криеш се зад скалите, проверяваш си паметта, забраняваш си въпроса как ще свърши всичко това*. Сигурно и други книги съм чела така, обсесивно. Скоро не бях „фасцинирана“ по любимия ми начин от роман.

Провокацията на Браун за моя читателски вкус идва по две линии:

1. Фундаменталните теми, които поставя и през които изгражда криминалната нишка. В случая темата е за пренаселването на планетата Земя (познато то втръсване като проблем) и каква „цена” да се плати за решаването му. (Спомняте ли си как в „Шестото клеймо” тематизираше напрежението религия – наука?)
2. Браун извършва една почти социологическа работа: да прави невидимото видимо. Знанията и компетенциите на проф. Робърт Лангдън са ключ за желанието по откривателство, по намирането на пукнатини и знаци сред познатото, сред разомагьосаните от туризма и национални туристически цели произведения на изкуството.
   През образа на професора, писателят връща магията на предметите, защото провокира търсача в читателя. Да виждаш повече от: фотоапаратите на японците, справочниците от будките, картичките с познати изгледи или албумите от facebook. Насладата на познавателните нагласи е тази втора линия в книгите на Браун, която обичайно ме интригува.

Признавам, че препоръчах на един приятел да види в Истанбул старата градска цистерна „Йеребатан сарай”, в превод Потъналия дворец. После, изпитах задоволство като в текст на Теодор Адорно срещнах името на Джорджо Вазари (автор на първата история на изкуството, 16 в.) – Дан Браун не беше ме подвел. Дължи се вероятно на екипите, сътрудниците и приятелите, за които са благодарностите в началото на книгата и които стоят зад точните познания, описания и места в романа.

За бунтовниците или за дразнещото: Дан Браун има модел на писане, който възпроизвежда, и възпроизвежда, и възпроизвежда. Разпознаваем и предвидим модел. Смело ще допусна, че самият Браун е заподозрял умора от модела и тук, в „Ад”, прави неочакван ход. Полуфиналът е изненадващ, трансверсивен. Точно като пропукването във финала на филма „Най-добрата оферта” на Торнаторе. Подобен непредсказуем обрат при Браун е иронично намигване към тежките американски крими сериали, герои и вечни заплахи за света и неговото спасяване от американци.

Направените алюзии отвеждат към още един дразнещ с видимостта си момент в романа: кинематографския подход. Прекъсва главата на най-интересното място. Романът е готов за филмовата си версия.

Ще откроя и друго, което харесвам в този роман. Безпощадата му към „американската мечта”, възможности и политика (за първи път осъзнах това след прочитане на „Метеоритът”) по несаркастичен, незабелижим и ненатраплив начин. В това отношение приликата с Джон Гришъм е самоналагаща се. Или само на мен това ми прави впечатление?

Романите на Дан Браун въздействат върху масовото знание и умения за познание като синкретизират високото изкуство и популярния вкус. Защо даваме занижена оценка на този модел? Той има своите продуктивни ефекти. „Човекът от улицата” (по сполучливата класификация на социолога Алфред Шютц) се култивира чрез четене. Подобни романи са един от възможните начини. За читателите с претенции – научаваме нови места, имена, произведения на изкуството и подлагаме на изпитание интелектуалните си способности. Да, има страхотни и страховити други автори и други начини. Дан Браун и конкретно „Ад” е само един от възможните.

Автор, който умее да възбужда духовете, да провокира самия Умберто Еко и цялата Света Църква.

Без да съм му апологет, целта ми е да обърна внимание към приветливото, “раят” в книгата. Да споделя кратки размисли без да отрицавам (понятие, което има своето място, обяснение и действие в „Ад” на Браун).

„Ад” на Дан Браун е книга, която те поставя в ситуация да заемеш позиция, но извън обичайната система добро-зло.

На попрището жизнено в средата
сред мрачни дерби сам се озовах,
че пътя прав загубих в тъмнината
Данте, „Ад”