Преди две вечери гледах филм, който ме остави без дъх – „Да обичаш Винсънт“. Като оживяла маслена картина на Ван Гог, той прелива от тъгата на художника, преследваща го през целия му живот, но и от безмерната красота на творчеството му. Видяното ме трогна изключително много и по-късно, докато четях „Афиши в огледалото“ (изд. „Софтпрес“) у дома, не можех да избягам от дилемата жестоко ли е изкуството към съзидателите си, или благосклонно? Къде е истината, ако едни дарява със слава приживе, но обрича на забрава след смъртта им, а други загиват за него, без никога да разберат, че геният им ще бъде признат, оценен и увековечен за поколенията?
Ето я Роза Попова – една от най-известните български театрални актриси от началото на XX век, сравнявана със Сара Бернар. Деликатна душа и дейна жена, която посвещава цялото си битие на сцената, поезията и важните каузи на своето време. Докато историята обаче не подминава други артисти от същата епоха, нейното име бива покрито с прах и пепел. Защо?
В новия си роман Радостина А. Ангелова преплита съдбата й с тази на младата пианистка Розалия, чийто живот е в застой. Лия сякаш е изгубила вяра в значимостта на таланта си. Разкъсват я семейни драми и самота, а мечтите, които някога са я движили напред, днес са лишени от някогашната си сила. Случайната й среща с мистериозния Максимилиан, който я привлича като магнит, обаче ще даде нова посока на дните й – рискована отбивка от баналното, която може да я отведе както до щастие, така и до още болка.
Паралелно със съвременната сюжетна линия се разплита и съдбата на актрисата Роза Попова. Щастливо омъжена за детския писател Стоян Попов (познат под псевдонима си Чичо Стоян), нейната най-съкровена любов е сцената. Фината й душевност улавя духа на времето и го отразява по пленителен, макар и понякога болезнен за самата нея начин. Талантът й привлича безброй сърца, но едно от тях тупти в опасен ритъм…
Не знам дали в обозримия и виртуалния свят е останал човек, на когото да не съм споделила колко много харесвам писането на Радост Ангелова. Още с дебютния си „Виенски апартамент“ тя се нареди не просто сред любимите ми български автори, а сред любимите ми писатели изобщо. Във всеки неин роман намирам това, което обичам – мъдрост, елегантност, чувственост и уют. Пет книги по-късно тя е все същата изящна и умела разказвачка, която нежно свири по клавишите на душата ти, като че е пианото на Лия.
Роза Попова (източник: ДА „Архиви“)
В „Афиши в огледалото“ обаче се възхитих на нещо ново – умението й да предаде атмосферата на един град от миналото, сякаш самата тя е била там и е вдъхвала ароматите и гледките му. Нейната стара София е като топла въздишка в снежна нощ. Мъчно ми е, че няма повече художествена проза, посветена на периода от началото до средата на XX век в България, когато културният живот на страната е бил в разцвета си на фона на цялата буря от политически и исторически сътресения. И то не просто проза, която да ти разказва за него, а да ти помогне да го почувстваш дори и със старовремския си език, напомнящ за потъмняло злато. У мен няма и капка съмнение, че всяка дума тук е преминала детайлна проверка в исторически източници, за да се прецени достоверността й. Макар самата авторка да изтъква в бележките, че „Афиши в огледалото“ не е исторически роман, според мен не бива да се подценява и тогава негово достойнство.
Единственият аспект, който ме остави неудовлетворена, беше образът на полуделия в обсесията си към актрисата Тодор Богданов. Искаше ми се като читател да бях прекарала повече време в съзнанието му, за да разбера мотивите му. Естествено, това не е неговата книга, и ако на страниците й има персонаж, истински достоен за презрение, той е Тодор. Просто ролята му в сюжета е толкова значима, че ми се искаше да го бях опознала по-добре.
Като изключим този момент, смятам, че „Афиши в огледалото“ е съвършената компания за бялата зима, която вече ни споходи. С ръка на сърцето ви препоръчвам да се потопите в топлата, напоително романтична и женствена прегръдка на страниците й и да се разходите из нощните улици на една различна София, чийто дух все още можете да доловите, ако поспрете за миг и й позволите да ви поговори.
Що се отнася до дилемата ми… Вече приключила романа, отново си задавам въпроса, който изразих в началото на ревюто. Намирам утеха в отговора, че изкуството може да е сурово към децата си, но никога неблагодарно. Защото дори и в забравата винаги има надежда някой да отупа прахта от името ти, да разкаже наново историята ти и да я облече в красота. Защото само изкуството може да дари човек с повече от един живот.
Прекрасен откъс от „Афиши в огледалото“ за поетическата среща на Роза Попова с Пейо Яворов прочетете тук. Не пропускайте и ревютата ни за „Виенски апартамент“ от Стела и Габи, както и за романите „Имаго“, „Обратната страна“ и „Не сме тукашни“. Пътеводителя ни в света на „Имаго“ можете да разгледате тук, а за читателските навици на самата Радост Ангелова ще научите повече тук.
