Поетесата Аксиния Михайлова по време на церемонията за връчване на наградата „Аполинер“ за 2014 Снимка: Марина Грозданова
Поетесата Аксиния Михайлова стана първият българин, носител на френската награда „Аполинер“ за 2014 г. за своята книга „Небе за изгубване”, издадена от едно от най-престижните европейски издателства Gallimard.
В деня на обявяване на лауреата, се свързах с г-жа Михайлова да споделя поздравления от екипа на сайта ни и собствените си вълнения. Рядко почитателите на поезията празнуваме и имаме възможност да съ-преживяваме световни успехи на българските поети.
Аксиния Михайлова с приветливост се отзова на поканата и след завръщането й от церемонията по връчване на приза „Аполинер“ в Париж, отговори на няколко въпроса, специално за сайта AzCheta.com.
Очаквахте ли приза? Как го приемате и какви чувства и мисли изникват в деня на обявяването му?
Номинацията, която бе обявена във финалната листа още през юни, сама по себе си бе награда. Това го казвам заради конкурсите и наградите и в България. Когато книгата ти е забелязана и отличена сред останалите, това вече е признание. Останалото е въпрос на шанс и на предпочитание на журито. Състезателният момент в подобни начинания ми е леко чужд. Заради това се чувствах спокойна през месеците на очакване. Всичко е в ръцете на Съдбата. Ако е писано да те погали, ще те погали.
Естествено бях радостна, изненадана, малко изплашена… Сред всички тези хора, които не познавам. Чужденка, свързана единствено чрез езика и текстовете си с присъстващите.
Кратката ми справка в сайта на наградата за лауреати от предишни години и доколкото се ориентирам във френския език, показва, че носителите на наградата „Аполинер” са изключително френски автори. Каква е тайната на спечелването на приза от български поет?
Авторите са французи или пишещи на френски поети. Независимо от тяхната националност и корени. През годините е била присъждана на големи имена като Ерве Базен, Ален Боске, Робер Сабатие, Леополд Седар Сенгор, Бернар Ноел, Анизе Колц, Венюс Кури-Гата… последните две авторки съм превеждала на български много преди да си представя, че ще публикувам книга на френски. Тайната на спечелване на всеки приз е истинската поезия, тази, която носи енергия и създава светове.
Кои бяха Вашите конкуренти? (Дали са имена, познати в страната ни?)
Мисля, че и шестимата автори в тазгодишната шорт листа на наградата, не са познати в България. Аз познавах само един – лично като човек и поет. Когато обявиха номинациите, потърсих информация за останалите. Броят на книгите, които бяха издали, беше внушителен и всички бяха публикувани в престижни издателства. Всички са добре познати в литературните среди, утвърдени автори.Три от номинациите бяха на издателство „Галимар“. Конкуренцията беше сериозна и след тази информация надеждите ми бяха почти пометени. Но човек трябва да вярва на Съдбата.
На кой език пишете поезия? В кой от двата езика – български и френски, чувствате поезията? И специално, на кой език е написана отличената книга „Небе за изгубване” ?
Пиша стихове на френски повече от десет години. Но само двама-трима близки приятели знаеха това. Ситуацията е необичайна, защото не живея във франкофонска страна и среда. Затова предпочитах да не споделям. Човек често е роб на собствените си предразсъдъци и на това „какво ще кажат другите“: „За каква се мисли тази?“. Някои от текстовете си ги адаптирах на български. По принцип пиша рядко. Между първата ми книга през 1993 и втората има период от десет години. Но някоя сутрин човек се събужда с друга визия за нещата. Престава да се интересува от странични мнения и влиза в пътя.
Аксиния Михайлова по време на церемонията за връчване на наградата „Аполинер“ 2014
Снимка: Марина Грозданова
Поезията или я има, или я няма. Езикът е вторичен спрямо нейната енергия. Това на какъв език ще се появи, е въпрос на вътрешно състояние, неосъзната потребност, просто те застига и толкова. Кой може да каже как идва едно стихотворение? Същото е валидно и за езика! А с френски език се занимавам от 1977 година!
В сайта на наградата Линда Мария Барос, член на журито и носител на „Аполинер” за 2007 г. пише за Вашата книга, че стиховете „изразяват с главозамайваща, възхитителна точност самата същност на поезията, това „трето крило, което пърха над сърцето“ и „променя смисъла на видимите неща.“ Как ще коментирате?
Не обичам да коментирам собствената си поезия, поезията изобщо. Има специалисти за тази работа. Макар че у нас те са излезли в дългогодишна ваканция за съвременните литературни процеси в поезията и литературата. Или се занимават с вече мъртви поети. Освен това тълкуването на авторите почти винаги стеснява смисъла, лишава читателя от възможността да положи себе си в текста, да го направи свой. Да го преживее като свой.
Доколко значима е поезията към днешно време във Франция?
Фактът, че поетите във Франция непрекъснато пътуват в страната си и четат пред всякаква публика – от училища, през книжарници, библиотеки, салони, а не само при премиерите на книгите си, каквато е ситуацията у нас, и че получават хонорари за тези си изяви, което е нещо рядко срещано в България, вероятно е някакъв белег за нейната значимост.
Големите вериги книжарници там правят интервюта с авторите, които качват на сайтовете си. Важно е за читателя да види и чуе гласа на автора, затворен между страниците.
Как Ви забеляза издателство Gallimard? Това, което се знае е, че с изд. „Галимар” работите от 90-те години на миналия век, след активно превеждане на Жорж Батай и почти всички сюрреалисти. Каква всъщност е историята на сработването с това престижно издателство? От тук, от България, изглежда като невъзможна история.
Да, работя с издателство „Галимар“ от 1995 г., когато сътрудничех на издателска къща „Парадокс“, на която съм благодарна, че ми даде шанс да се реализирам като преводач. Със сюрреалистите живях няколко месеца през 1990 г., когато подготвяхме броя на сп. „Ах, Мария”, посветен на сюрреализма. Когато стиховете ми на френски станаха доста, а при „Небе за изгубване“ изживях и един щастлив период на писане, когато нещата просто идваха и идваха на френски език, нещо, което не ми се беше случвало преди дори на български, реших, че мога да помисля и за книга. Така или иначе имах координатите на издателство „Галимар“ и макар да звучи налудничаво, имайки предвид какви автори са издавани там, (искам само да спомена, че един от първите трима, публикувани в Бялата колекция на издателството при създаването й през 1911 г., е не кой да е, а Сен-Джон Перс), реших да изпратя ръкописа си там. Нямах какво да губя! Небето принадлежи на дръзките!
Какви очаквате да са последиците от наградата? Ще промени ли нещо във Вашата работа? Е, надявам се да не изоставите преводите.
Въпросът има две страни. Тази награда е важна за френската ми книга, защото ще привлече вниманието на почитателите на поезия, с което стиховете ми ще стигнат до повече хора. Още преди самата награда във френския печат се появиха 5 рецензии за книгата ми. Първият отзив излезе не къде да е, а в литературното приложение на „Льо Монд“ два дни след като книгата бе пусната в книжарниците. Френски колеги ми казаха, че много рядко анотират поезия в този вестник. Друг е въпросът, че седмици преди да бъде пусната която и да е книга в разпространителската мрежа, издателство свиква пресконференции за журналисти, пишещи за литература и ги запознава с това кога и какво ще бъде публикувано.
Това е едната страна. Другата е, че за последната ми книга, „Разкопчаване на тялото“ („Жанет 45”, 2011), номинирана за „Иван Николов“ и получила наградите „Христо Фотев“ и „Милош Зяпков“, не се появи нито една рецензия! Никъде! Изключвам двата текста, които бяха четени на софийската ми премиера на книгата и са публикувани в мрежата. Мълчание! А за „Небе за изгубване“, първа книга на абсолютно непознато в поетичните среди и за публиката име, при това трудно за произнасяне – пет за пет месеца. Всеки да тълкува както иска ситуацията в съвременната ни поетична градина. Надявам се след наградата „Аполинер“ да забележат, че освен медийно вездесъщите поети, има и други автори в българската литература, които си окопават кротко и с любов собствената градинка и се радва на всяко ново цветче, избуяло в нея и в съседните градини.
Едва ли ще промени нещо в работата ми. Особено що се отнася до преводите. Писането и превеждането на поезия са горното и долното течение на една и съща енергийна река. За което съм благодарна. Защото се опитвам да плувам и в двете, доставят ми една и съща радост. И когато нивото на водата в един от двата края намалява, не се изкушавам да графоманствам, а мога да се плъзна по течението или срещу него и да продължа да се чувствам свободна в изборите си.
