Има ли въобще някой, който да не е чувал името на Ал Пачино? Има ли някой, който да не е гледал „Кръстникът“ или „Белязаният“, където този мъж прави забележително добри роли? Сигурно има такива хора… На мен лично Ал Пачино никога не ми е бил от най-любимите актьори, но безспорно съм се възхищавала на таланта му. Причината за това е, че около неговите филми винаги се таи някаква магия, излъчвана от погледа му, независимо дали играе добрия или лошия. Затова и с голям интерес подходих към книгата на издателство „Colibri“ „В търсене на Ал Пачино – разговори с Лорънс Гробъл“. Интересно ми беше да надникна зад този поглед, да видя човека, а не актьора, доколкото това е възможно от интервюта.
Книгата всъщност не е обичайна биография, това наистина са по-скоро разговори между журналиста Лорънс Гробъл и Ал Пачино. Предисловието е от самия актьор, който откровено признава, че не обича да дава интервюта и доста се е замислил дали да даде такова на Лорънс Гробъл, но решава, че човекът, успял да изтръгне искрени отговори от самия Марлон Брандо, може би си заслужава да бъде допуснат и до личния свят на Ал Пачино. „Гледай сега – вика редакторът, – той казва, че ще даде интервю само на онзи, който е взел от Брандо.“ И Лорънс не остава равнодушен…
В последствие Лорънс и Ал стават приятели и Лорънс прави още няколко интервюта на актьора в продължение на цели 25 години. Именно това приятелство между двамата за мен прави тези интервюта истински разговори, диалог, а не просто стандартни въпроси, зададени в бързината от поредния журналист на някой известен и велик актьор. Или с други думи, резултатът е изключително запомнящ се!
Питаш дали, понеже с всеки следващ филм получавам все повече пари, не стигам и до убеждението, че работя по-добре. Никога не съм го мислел. Питай Пикасо същото. Всичко е относително.
Няма как да не се признае прекрасното оформление на цялата книга. Редуването на текст като част от биографията на Ал Пачино, в съчетание със собствените впечатления на Лорънс за актьора, както и откровените им разговори, просто те увлича да четеш още и още в захлас. И всичко това е идеално премерено, така че да не ти омръзне да четеш само „сухо“ или само диалози. Започваме със 1979 г., за да стигнем до 2005 г. Няма празни страници, няма отегчаване. Защото Лорънс просто има правилен подход. И Ал Пачино споделя… И не спира да споделя… За да може на финала, когато затвориш последната страница и отново се върнеш към лика на корицата отпред, да си помислиш, че Ал Пачино наистина е велик. Не само като артист, но и като човек.
Да, може всичко да е въпрос на правилен ПР, но за мен честността бликаше от всяка дума в тази книга. Със сигурност никой фен не трябва да я пропуска, макар и вече да е в изчерпани количества навсякъде. И мога да ви гарантирам, че дори и да не сте толкова голям фен, си заслужава да прочетете тези разговори. Ваш ред е да преоткриете Ал Пачино! А пък аз отивам да изгледам още някой негов филм… :)
