Албена Димитрова е българска писателка, есеист и драматург. Завършила е Сорбоната, живее и твори във Франция от 1989 г. Като икономист тя работи в областта на създаването на математически модели на системните рискове в областта на масовата приватизация и корупционните механизми. Заемала е отговорни постове в международните отдели на престижни държавни и частни финансови институции. От 2014 г. Албена Димитрова се посвещава изцяло на писателска дейност с романи, драматургични текстове и сценарии за киното. Тя е един от малкото драматурзи от български произход, поканени да пишат пиеса за редовния репертоар на Comédie-Française.
Албена бе в София в рамките на Софийски международен литературен фестивал, участвайки в дискусията “Езикът като дом” заедно с Аксиния Михайлова, Албена Димитрова, Велина Минкова и Елица Георгиева. Прочетете интервюто на Теодора Рафаилова с нея.
Премествате се във Франция през 1989 г., съвсем млада. Открихте ли разлика в порядките в езиковото общуване в България и във Франция?
За мен преминаването от български на френски бе радикално. Учила съм английски език и когато пристигнах в Париж знаех само как да кажа “Добър ден” и “Пътуване” от песента Voyage voyage.
Попаднах в това, което наричам акватично изучаване на езика. Напълно се потопих в него. Връзката ми с него беше изцяло ритмична, а не граматическа. Бях щастлива да слушам и наблюдавам хората около мен, да си представям разговорите им.
По-късно, когато научих езика, когато разбрах, че и в Париж хората говорят за същите злободневни неща като у дома, се разочаровах. Когато разбираш езика, загубваш музиката му. Спираш да си мечтаеш какво си говорят хората, защото вече знаеш.
След като се загуби музиката как успяхте да върнете ритъма и да напишете роман?
Много се радвам, че казвате роден език, а не т.нар. майчин език, защото родният език наистина принадлежи на мястото, където един човек се ражда, независимо от родителите. Аз изживях това на свой ред, когато самата аз станах майка на дете с български и френски корени, родено във Франция. Негов роден език е френски, но това не означава, че няма място за други езици.
Но да се върнем на въпроса, как човек успява да върне ритмиката и музикалността на един език, когато е навлязъл в него. Много е трудно и бих направила сравнение с живописта. Например Пикасо, който стига до съвършенство на техниката и познанието на изобразителното изкуство, за да стигне до един момент, в който не чува нито цветовете, нито ритъма и тогава радикално решава да забрави всичко, бори се с наученото, за да намери отново първоизвора в свободата на композициите. Той стига до перфектност в изучаването и скача с парашут пак в неизвестното. За да бъдеш постоянно дебютиращ, трябва малко да не знаеш какво правиш.
Това ми звучи като “Късметът на новаците е вдъхновението на незнаещите”.
Много хубаво го формулирахте, да! Може би впоследствие грешките ни не са толкова добри.
Освен писател, вие сте и драматург. Разкажете ни как работите без думи в театъра? Защото именно това е вашето изкуство.
Аз обичам да пиша с думи в тихата страна на театъра. Думата иска тишина, защото тя е много шумно средство. Обичам да играя с думите, когато пиша романи, но на сцената е друго. Аз работя само с телата, не с думите. Моя театър е невербален.
Моята роля е като малката дръжка, която закрепя крушата за дървото. Когато крушата, т.е. пиесата, е узряла, моята роля е да я пусна, когато е точното време. Може би затова ме викат колеги. Аз обичам да пиша с думи в тихата страна на театъра. Думата иска тишина, защото тя е много шумно средство. Обичам да играя с думите, когато пиша романи, но на сцената е друго. Малко или много в театъра на човек му е казано как да се държи и какво да прави. Актьорите играят с тези ограничения и в същото време ги надскачат постоянно. Аз работя само с телата, не с думите. Моят театър е невербален.
Точно това е моята роля в „Comédie-Française“ в експерименталната пиеса “Другият”. Те имаха нужда от човек, който да им попречи да говорят, защото актьорите в текстовия театър трудно мълчат.
Помага ли ви драматургията на писането или ви пречи?
Ха, това е много хитър въпрос! Двете не си помагат, но се балансират. В драматургията работя много в тишина, докато в писането на романи играя много с думите. Разликата е огромна. Двете не си помагат, но на мен и двете ми помагат. Творческите процеси са много различни. При писането си сам, в театъра си с много хора. Всеки ти подава нещо, всеки допринася с нещо. Имам необходимост да имам и двете.
Всеки автор има своя тайна на писане. Имате ли определени ритуали, които спазвате?
Обичам ръката да работи. Първия творчески тест е на ръка. Когато ми дойде идея, аз се вманиачавам. Започвам да се ровичкам, да търся информация, докато не се появят образите. След това тествам дали образите, които са се появили, са живи и тогава пиша на ръка. Имам манията да пиша с изтриващо се мастило, защото обичам тетрадката и тефтера ми да бъдат чисти, да не драскам. Тогава е и времето, когато става ясно дали тези образи ще ги бъде или не.
Обичам да бъда на топло, за да е отворено тялото, да не е увито в дрехи, но иначе мога да работя навсякъде. Имах шанс последните три години да работя от топла страна – Бразилия. Това е страхотно, защото не говоря езика и няма кой да ме разсейва.
Разкажете малко за това, което сте писали до момента. Нито една от вашите книги не е преведена на български език, но в България има много хора, които говорят и четат на френски.
Пиша от 5-6 годишна. Първият ми роман е написан с печатни букви и много искам да намеря тетрадката, в която го създадох, защото главен герой в него беше бравата на една врата.
Писането е моя вътрешна необходимост, но и голяма отговорност. Дълги години си казвах, че никой и нищо не ми пречи да пиша, но че трябва да бъда отговорна към замърсяването на околната среда с прекалено много печатни публикации. Казвах си, че публикуването е голяма отговорност. По-голяма от това да направиш пиеса. Защото спектакълът не заема място, докато книгата – да. Ти влизаш в къщите на хората, а това е голяма отговорност. Казвах си, че ще пиша книги, когато някой ми зададе въпрос, който си заслужава да му отговоря с книгата. Така че първите ми книги бяха все поръчки – портрети, есета, книги с фотография, с поезия…
С какво искате да ви асоциират българските читатели?
Бих се радвала да се превъзмогна един ден и да дойда и на български език с образите си. Бих била щастлива, ако хората разберат играта със себе си. Защото ние сме малки и нелепи, и абсолютно красиви.
Разкажете за поредицата с главна героиня финансова лобистка, която скоро ще излезе на френската и немската книжна сцена?
“Лобистката” е работното заглавие, което сме поставили за поредицата. Първият том се казва “Пътека с шест завоя”, следва го “Без грешка”, нататък ще видим…
Героинята се казва Алина Деметриева, което е заигравка с моето име – Албена Димитрова. Сюжетът е абстрактен, не знам дали тукашната публика е готова за нещо подобно.
Деметра е гръцката богиня на плодородието, има ли нещо общо?
Точно така! Героинята е фантастично същество от страна, която съм нарекла Вълкова – тя прилича на България, но не съвсем. Деметра живее в изолирано, но ерудирано общество. Един ден открива тетрадка с писма от Жан Жак Русо до неговата племенница, в която е тайно влюбен… останалото ще запазя в тайна.
Какво е мнението ви за аудиокнигите?
Любими са ми! Те ми позволиха да си спестя време и да си преговоря всички класици – предимно докато мия чинии.
Какво четете в момента?
The Winshaw Legacy от Джонатан Ко.
Коя е книгата, която бихте препоръчали на своето 10-годишно аз?
“Пипи Дългото чорапче”.
Коя е любимата ви френска дума и коя е любимата ви българска дума?
Френска – тондрес, което означава нежност. Но е повече от нежност, в нея има и привързаност, има и топлина.
Българската – най-любимата ми дума, звучи така красиво – живот! И красиво се пише. Също и Царевица!
Снимка: Божина Панайотова
