„Алена кралица” на Виктория Айвярд (изд. „Ciela“) е приказка за тийнейджъри, чиито по-тъмни и мрачни тонове така и не прекрачват границата, за да превърнат романа в по-дълбоко, изненадващо и психологическо четиво. Но това не е критика и като читател не го възприемам като минус. Авторката е успяла да обвие цялата история с лека загадъчна и приказна атмосфера, която всъщност прави книгата толкова магнетична, дори и за по-възрастни, които просто искат за малко да се пренесат в друга действителност.
Действието се развива в бъдещето, в едно антиутопично общество на територията на днешните Съединени американски щати, разделено на две класи – висша, която управлява и буквално във вените й тече сребърна кръв, и низша, живееща за нуждите на висшестоящите, чиято кръв си е обикновена червена. Но главната разлика идва от факта, че Сребърните притежават различни способности, които са ги въздигнали във власт. Те могат да боравят с различни елементи като вода, огън и метал, или пък са невероятно силни, бързи, телепати и още куп други възможности, буквално излезли от митовете и легендите, в които героят бива надарен с изключителни способности. Е тук си чисто и просто наука, всичко се предава генетично и родените с червена кръв са изтеглили късата клечка от съдбата.
Мер Моли Бароу е Червена, с ясно предначертана съдба, водеща към никакъв избор. За подобните като нея, които нямат умение и занаят и не биха могли дори да си осигурят статута на слуги на аристократите, бъдещето е едно – война. Всички биват изпращани да служат във войската и да се бият с противника, който отново се управлява от Сребърни. Защо и каква е тази война в романа не става ясно и засега остава да гадаем какво ще е нейното участие в цялата история.
Случаен инцидент разкрива, че Мер също притежава уникален талант – тя може да създава и владее електричество. Само че кръвта й си е все още червена. За да прикрият тази невероятна аномалия, кралят и кралицата прибират в двореца Мер, под претекста, че е изгубената дъщеря на починал отдавна Сребърен. Сгодяват я за по-малкия си син Мейвън, за да я държат наблизо, но пък, за да е по-пълна драмата, Мер има чувства към по-големия брат, Кал, който е наследник на трона и е сгоден за друга. Въпреки заплетената ситуация, всъщност любовен триъгълник няма и авторката не е наблегнала на терзания от подобен род. Но пък има обилно количество заемки от приказките като злата кралица-мащеха, злобна и завистлива принцеса, сгодена за добрия принц… Към това са добавени множество дворцови интриги, перипетии, обрати, къде изненадващи, къде не чак толкова, замесени са и бунтовници, борещи се за свобода на Червените, с които Мер се забърква, и се получава една пъстра и технологична приказка.
Ако сюжетът ви напомня за „Червен изгрев” на Пиърс Браун, то асоциациите са основателни, поне по отношение на аналогиите Червени – Златни и Червени – Сребърни, кастова система, внедряване сред властимащите, но дотук се изчерпват приликите. Може да се направи известна аналогия с поредицата „Изборът” на Кийра Кас, но предвид как се развива историята, приликата ще си остане само до момичето от народа и принца.
Виктория Айвярд е заложила повече на чисто приказното и не се стреми да разкрие или развие някакви социални теми, върху които да се разсъждава. Главната героиня е симпатична и макар понякога да дразни, всъщност си е една девойка от простолюдието, поставена сред интриги и игра, която не разбира. Тя тепърва има да се развива като характер. Истината е, че Мер оцелява не благодарение на собствените си инстинкти и умения, а в повечето случаи на чист късмет и чужда намеса. Кал и Мейвън, от своя страна, остават повече като странични герои, но тийнейджърките ще въздишат по първия.
В обобщение „Алена кралица” не въвежда нови и оригинални идеи, но е разказана много увлекателно. Успя да ме държи до късно през нощта, за да видя какво ще се случи. И ще прочета и останалите части, когато излязат, за да разбера какво ще се развие историята по-нататък, макар да съм сигурна, че ще има щастлив край.
