Взех книгата на Алекс Букарски с големи надежди. От много отдавна скитам из софийските улици в търсене на добър млад автор и няма нужда да казвам, че това е безцелно скитане. Жалко скитане. Самотно скитане. Скитане, което пропада в дебрите на мрачната и претенциозна интелектуалност, скитане, което ме отвежда до наркотици, изнасилвания, липса на сюжети и повече мутри, отколкото мога да понеса. Затова, когато чух Алекс Букарски за първи път, се почувствах сякаш съм дочакала Годо.
Гледах вече добре известното интервю от „Шоуто на Нед“ и виждах един млад, естествен човек, който изглеждаше подкупващо умен. Важно е да уточним: не просто изглеждаше умен, той наистина говореше умно. Защото върховната цел на повечето български творци е да изглеждат умни, да си играят на умни, или ако си позволя да цитирам от един разказ на самия Алекс:
всички обичали книги, всички слушали Доорс (бляк!), всички ценели Кафка (бляк!), пишели поезия, но не публикували (това описание подозрително напомня и за самата мен ;-)
Това, което ме спечели за каузата на Алекс Букарски, беше обяснението му за псувните. Наистина, вулгарното не е в думите. Вулгарното е в самия живот. Или още по-точно: вулгарното не е във вулгарните думи. Вулгарното е в слагаческите думи, в баналните думи, в механизираните думи, които се повтарят отново и отново като рецепта за постигането на определена цел. Една псувня, едно „ебало си е майката” не може да бъде вулгарно. То се е десемантизирало. Ядосан си, иска ти се да пребиеш някого, да го удряш продължително с глухи удари, да викаш и да тичаш на едно място. Или просто ти е писнало. Тогава псуваш. Описваш едно гадно чувство с една гадна фраза. Но тя не значи нищо.
Думите са само проводник. Вулгарното, циничното е различно. Думи като „цици”, „чукам се”, и пр. са вулгарни, защото те описват нещо хубаво по гаден начин. Те описват любовта, очакването, срещата с Другия като ги принизяват и нарочно ги правят безразлични, повторителни и еднакви при всеки опит.
На какво приличат разказите на Алекс Букарски? На псувните или на циничните думи? Очевидно в разказите има по много и от двете. И все пак мисля, че цялата книга може да се възприеме като една голяма псувня, люта македонска псувня по повод на живота, на цялото безсмислие, на всички стереотипи и клишета. Псувня, която те освобождава, защото виждаш, че и друг се дразни на псевдо-интелектуалците, че и друг е забелязал, че животът не е като романтичните филми, че нищо интересно не се случва, че герои всъщност няма.
Има нещо у Букарски, което ми напомня за „Спасителя в ръжта“. Може би достатъчно е да заменим “phony” с „ебам” и ще открием балканския Селинджър. Само че в разказите на Букарски спасителят натрапчиво липсва. Хората скачат от скалата, а парашутът им не се отваря.
И тук идва моята критика. Кой си ти да критикуваш, млади човече? Вярно е, че животът е гаден, вярно е, че има мъртви хора, живи трупове. Но когато прочетеш няколко разказа на Букарски подред, сериозно започваш да се питаш: добре, защо живея? Защо да не си тегля куршума, щом като нещата стоят така? Един удачен отговор, който би ме поставил на място и би бил в духа на разказите, е „от малодушие”. Но това е лош отговор по default.
Да хванеш тънките детайли, да представиш живота през погледа на мъртвите хора е истинско майсторство. Но не спира да ме преследва едно изречение от разказа Старшината излиза в пенсия: „бях много свободомислещ, бунтовен…добре, не много, да бъда реалист…”. Ролята на писателя (съзнавам целия риск, който поемам, говорейки за ролята на писателя, и то в началото на ХХІ в.) не е просто да наблюдава и да се отдръпва тактично всеки път, когато стане напечено. Тогава ще е добър писател, но няма да е много по-различен от хората, описани в Евангелието според Алекс Букарски. Или, ако трябва да сме точни, по-доброто заглавие би било Апокалипсисът според Алекс Букарски – Откровението, разкритието на истината. Евангелието – благата вест – поне според мен липсва в тези разкази.
Единствената добра вест е появата на този писател. Писател, който се изживява като разпнат, без обаче да проповядва любов. Писател, който по-скоро би се отъждествил с разбойника Варава отколкото с Христос. И всичко щеше да е наред, ако това не беше поза и ако нямаше такъв голям потенциал. Има откъси от тези разкази, които са убийствено добри: „а аз я зяпах с възможно най-отворени очи, за да мога да увековеча колкото се може повече от сцената в моята осиротяла чекиджийска памет“, „ и като че ли за пръв път забелязах, че на неговото многоъгълно чело няма никакви изразителни бръчки. „и няма жена, която да му ги направи” с притаен цинизъм си казах”.
Да, Алекс Букарски определено е мачо и шовинист. Да, всеки път, когато чета как описва жените, нещо в мен умира. Но това може да му се прости. Разказът „Трима положителни герои“ разкрива homo balcanicus по толкова добър начин, че спокойно може да стане символ верую и на най-крайните и агресивни феминистки.
Не знам дали Букарски е фешън, мейнстрийм или предпочита да мисли за себе си като underground икона. При всички положения, по-добре вместо да умира от наркотици и да става лице на тениски, да продължава да пише. Защото е добър. И ако заимствам от разказите му, той е алтернативен мъжки, един недиференциран гений, който явно все още се интересува от цици, тинкане и се радва на мръсни думи. Хубавото е, че може да се диференцира. „Мойот филм” на тинейджъра бунтар вече сме го гледали. За мен интересно ще е продължението. Дали ще се появят главните букви в живота и в разказите му? Защото Има Живот, Герои, Любов и Жена (може и Жени, но не и женски :-). А талантът на Букарски определено е в изобилие.
„Люде, на които не им се отваря парашутът“ ми напомни стиха „и трупове мъртви хвръкнаха завчаска”. Защото отдавна нищо не е съживявало българската литературна сцена като мъртвите люде на Букарски.
Прочети цялата книга в Библиотеката на „Аз чета“.
