„Алтия и Оливър“ (изд. „Екслибрис“) е роман за порастването и заплетените житейски уроци, за обичта, която не се превръща в любов, и за любовта, която мрази да чува думата „не“. Кристина Морачо е създала оригинална, добре разказана и необичайна история за момиче и момче, които израстват заедно и се спасяват взаимно всеки ден.
В сравнение с нея той е нормален. Неговото присъствие я придържа далеч от самата нея, каквато би могла да бъде, далеч от гнева, агресията и провала. Двамата са един общ механизъм, работещ безотказно десет години, до деня, в който камъче засяда между зъбчатите колела на живота им. В ролята на камъче се явяват много рядката болест, наречена синдром на Клайн-Левин, и несподелената любов.
И както пише на американската корица на книгата – Алтия не може да спре да се влюбва, Оливър не може да спре да заспива.
Той най-силно иска от всичко да бъде нормален както преди, а тя е сърдита, защото е изоставена и отблъсната. Колкото по-дълго Алтия е сама и на най-тъмното място, „затворена в собствената си глава“, толкова по-саморазрушителна става.
Ситуацията е прецакана, откъдето и да се погледне. Намирисва на два провалени живота, перманентна депресия, големи количества психотропни вещества, непосилно отчаяние, прерязани вени и свръхдози… Но не в тази книга! Не и тази писателка.
Основната функция на живота е, че той трябва да се живее. Морачо поставя героите си в кофти положение, но не ги изоставя в задънена улица. Дава им свободна воля, малко късмет и повече здрав разум във важните моменти. Дава им грешни решения, които все пак са решения. Дава им загубата като един от най-важните (и тежки) житейски уроци.
В романа ми липсваше единствено едно малко по-задълбочено изграждане на характерите на героите, за да разбера техните действия. Наистина не проумях защо Оливър не може да отговори на чувствата на Алтия. Имам своя версия, но тя не ми изглежда мотивирана от текста. Никога не съм държала авторът всичко да казва и всичко да обяснява. Обичам да има недоизказаности, но, също така, се нуждая от повече „трохи“, които да ми позволят да открия своя път към историята.
Разбира се, това е моето съвсем субективно усещане и искам да подчертая, че то по никакъв начин не помрачи прекрасното чувство от добре разказаната история.
„Алтия и Оливър“ е чудесна книга – нежна и дива в еднаква степен, която с искреност представя пътя на промените и възможните изходи от наглед безнадеждни ситуации.
P.S. Наскоро много се забавлявах с материала за началните изречения в романите. В „Алтия и Оливър“ срещнах едно от най-хубавите финални изречения: „Оказва се, че и двамата са били прави: хубаво е и боли“, което, в контекста на последната глава, е идеално и вълшебно.
