„Имах чувството, че кутията на Пандора съдържа загадките на женската чувственост, която е толкова различна от мъжката, че не може да се опише с думи. Словесността на секса още не е измислена. Тази на възприятията все още предстои да бъде изучена.“
Анаис Нин
В началото на 1940 г. възрастен колекционер на книги предлага на Хенри Милър да пише еротични разкази срещу месечен хонорар – предложение, което Милър презрително отхвърля, тъй като му се струва пагубно за истинската, неподправена литература. Но колекционерът продължава да настоява – купува негов ръкопис, кани го на продължителни разговори – и постепенно го скланя. Колекционерът настоява, че има богат клиент на възраст с любов към литературата, и Милър се съгласява да пише за него. Въпросният покровител – клиентът на колекционера – има само две условия: написаното трябва да бъде еротика, а на самия него трябва да бъде позволено да запаси анонимността си.
Милър и Анаис Нин, по това време негова любовница, правят многократни опити да разгадаят мистерията на безликия „патрон“, но те никога не водят до нищо. Постепенно те се усъмняват, че колекционерът и клиентът му са един и същ човек, въпреки усърдните опити на колекционера да ги убеди в съществуването на покровителя им.
„Дали онези страници не са предназначени за самия колекционер, та да приповдигнат унилия му дух?“, пише Нин в дневника си.
Хенри Милър обаче бързо губи интерес към новото начинание, защото усеща, че е за сметка на това, което той смята за истинския си талант – създаване на оригинални образи и собствена литература, неподчинена на ограниченията, наложени му от поръчителя. Но парите им трябват, а колекционерът – или клиентът му – плаща добре за кратките еротични разкази. Милър моли Нин да поеме задачата от него. Това е моментът, който се оказва повратен не само за жанра еротика, а и за литературата на XX век като цяло.
Нин започва да пише преразкази на подочути истории, които смесва със собствените си измислици. Един ден колекционерът се свързва с нея – по телефона, тя така и не се среща с него на живо, и й казва:
Добре е. Само че зарежи поезията и разните описания. Съсредоточи се върху секса.
Нин се захваща да пише все по-необикновени и преувеличени истории, създавайки почти окарикатурена версия на невероятните сексуални приключения на приятелите си, 
комбинирани с Кама Сутра, а дори и с информация от медицински наръчници, но гласът по телефона настоява само за едно. „По-малко поезия! Бъди по-конкретна“.
В дневниците си Нин коментира, че колекционерът едва не е накарал цялата компания да се обрече на целомъдрие заради неговата мания за действия без чувства.
„Драги господине, ние Ви мразим. Сексът губи цялата си сила и вълшебство, когато стане подробен, механичен, пресилен и се превърне в автоматична мания (…) Само единният пулс на секса и сърцето могат да предизвикат екстаз“, пише му тя в писмо.
Но някъде сред десетките истории, разказани от приятелите й на тези чувствени вечеринки, на които се събирали, за да пишат еротика за по долар на страница, сред „перверзните блаженства“, когато „най-лирично настроените се впуснаха в чист разврат, а целомъдрените – в перверзии“, Нин започва да напипва важна истина.
От векове наред авторите на еротиката са се придържали към един-единствен модел – гледната точка на мъжете. Дори предшественикът й Д. Х. Лорънс със скандалния си роман „Любовникът на лейди Чатърли“, който поставя жената в центъра на еротичните преживявания, е наследник на тази мъжка традиция. Осъзнала разликата между женското и мъжкото тълкуване на сексуалните преживявания, Нин разбира
Съществува голямо несъответствие между яснотата на Хенри Милър и моята двусмисленост, между неговата хумористична, раблезианска гледна точка за секса и поетичните ми описания на сексуални взаимоотношения.
Тя определя стила си като „език на сетивата“, а себе си кръщава на шега „съдържателка на снобско-издателски публичен дом“. Неспособна да отдели чувствата, любовта и личния характер от страстта, Анаис Нин отваря кутията на Пандора към загадките на женската чувственост.
На първо място жена, която изследва собствените си сексуални граници, Нин въвежда нов образ на жената в еротиката – на жената като протагонист, като господар на собствените си сексуални преживявания.
Жените са по-склонни да смесват секса с чувствата и любовта и да бъдат само с един мъж, а не да се стремят към безразборни връзки (…) Мисля, че стилът ми се бе оформил под въздействието на еротиката, създавана от мъже [но когато препрочетох книгата години по-късно, установих, че] на много места интуитивно съм използвала женски език, описвайки сексуалните преживявания от женска гледна точка.
Тази игра на сетивата съдържа и „Делтата на Венера“, една от най-четените книги в жанра еротика на всички времена, която толкова години след първото си издание не отстъпва
Корица: Дамян Дамянов
мястото си в класациите. Издаден за пръв път след смъртта на Нин, сборникът съдържа няколко избрани разказа от тези, написани по поръчка на колекционера, „за по долар на страница“.
Разказите на Анаис Нин създават една малка, затворена вселена, в която само свободата има значение, а любовта е единствената валута. Героите й прескачат от история в история, а отношенията им създават своеобразен роман на страстта. Собствените преживявания на Нин й извоюват слава, заради която тя многократно е критикувана от съвременниците си и наричана „егоистична“ и „самовлюбена“. „Делтата на Венера“ е издаден през седемдесетте години, в едно по-освободено общество от това, в което авторката е живяла, но скандалните сюжети на разказите превръщат сборника във важен образец на еротичния жанр и в безвременна класика.
До броени дни българската публика ще може да се радва на новото издание на „Делтата на Венера“ от издателство „Сиела“ с красивата корица на художника Дамян Дамянов.
