„Анатомията на едно изчезване“ (изд. „ICU“, превод Надежда Розова) от Хишам Матар е първата книга на либийски автор, която чета, затова ми беше любопитно какъв ще бъде неговият стил, похватите и персонажите му. Оказаха се точно толкова наситени с емоции и загадъчност, колкото ми се искаше, без да го осъзнавам напълно.
Още от минималистичната корица и заглавието усетих атмосферата на отсъствието. Празният черен стол, на който никой не седи, някак създава впечатление, че съвсем доскоро е бил обитаван и обгърнат от нечие присъствие. Прибавете към това и натрапчивото влияение на „изчезване“ в заглавието и ето че вече първото и най-повърхностно впечатление е оформено.
Нури няма още 14 години, когато Хишам Матар ни запознава с него. Момчето неотдавна е изгубило майка си по не съвсем ясни причини. Тя е била доста мълчалива жена, болна от нещо, чиято същност така и не разбираме докрай, макар към финала на романа да се появяват малко жокери.
Нещастието на мама ми се струваше толкова отколешно и упорито, че изобщо не се запитах за истинската му причина. Нищо не е толкова приемливо, колкото даденото ни по рождение.
Достатъчна трамва за едно дете, но не и последна. Бащата на Нури среща младата англичанка Мона – тя е на 26, изкусителна и вдъхваща живот в разстлалото се мълчание между двамата потънали в скръб баща и син. Техните отношения са изключително сложни и странни, общуването им е непълноценно и трудно.
Затова пък след сватбата с Мона и принудителното изпращане на Нури да учи в Англия баща му мистериозно изчезва. Като човек, който има проблеми с властта в Египет, както и многобройни тайни дела, случилото се не шокира читателя, но за Мона и Нури означава края на спокойствието и щастието.
Зави ми се свят, сякаш за пръв път си давах сметка за мащаба на нещата и заедно с това – на обширната и сложна реалност на физическия свят и на собственото ми несигурно присъствие в него.
Хишам Матар (снимка: Диана Матар)
Иронично е колко добре опознава баща си Нури едва след като той изчезва. Синът дълги години се опитва да получи сведения за мислите, чувствата и постъпките му. Всички тези лутания го превръщат в объркан и напрегнат младеж, който налудничаво търси следи по снимка и от до този момент непозната за него жена, която има какво да разкаже за баща му.
Между Мона и Нури от самото начало има напрежение от всякакво естество, което се заражда от копнежа му по младата жена. Ревността към баща му, която ще се ожени за нея, е осъзнато непристойна, но и по-силна от всякакви морални заключения и размишления. От друга страна, нейното леко фриволно поведение и нуждата да бъде обожавана от колкото се може повече очи изгради в мен представата за една лековерна героиня, който не мисли за последствията от своите действия.
Ключов образ е и Наима – прислужницата, която не говори много и пази тайните на семейството. Тя е въплъщение на грижата и любовта, но и на тихото смирение и ненатрапчиво присъствие. Макар и второстепенен персонаж, Наима има изключително важна роля в историята. Същото важи и за всички приятели на бащата на Нури, които от време на време се обаждат по телефона с новини, подкрепа или въпроси.
Атмосферата в „Анатомия на едно изчезване“ е тревожна и тъжна. Светът е неприветливо място, в което нашият малък уплашен герой не намира отговори на най-основните си въпроси. Междувременно не открива и близък човек, който да му бъде опора, освен за известно време съквартирантът му в новото училище, където самотата е още по-сковаваща и осезаема.
Започнах да си представям друга възможност за себе си: че съм по-деен, по-храбър и по-способен, че съм човек, който си задава не толкова отчаяни и непонятни въпроси. Загризаха ме срам и разкяние и заедно бяха натрапчиви като крясъците на чайките, които кръжаха над езерото.
Хареса ми плавният мелодичен език на романа, възхитителният вътрешен свят на героите, мистериите и обикновените дни, страховете и липсите, силата на спомена. Хишам Матар има фин усет за отсъствията и безумията, с удоволствие бих прочела всичко, което е написал досега.
За романа е писала и Темз от блога „На по книга, две“.
