За „американската мечта“ копнее цял свят. В наше време тя се е превърнала в синоним на щастливия финал от приказките, но е възможна дори и без намесата на фея-кръстница. Писателите, които преди време са обичали да пишат как чрез честен труд и упоритост обикновените хора могат да я постигнат и да заживеят спокойно и щастливо, днес предпочитат да я правят на пух и прах, да разбиват на парчета самодоволното отражение на перфектното щастие. И да ни показват празнотата и фалша под лустросаната повърхност.
„Между дните“ на Андрю Портър е такава книга. Макар да не изпитвах онази болка, с която четях „Теория за материята и светлината“ тази книга също на места ми действаше като емоционален шамар – шумно, оглушително, зашеметяващо. Роман за разпада на едно семейство е отвратително клише. Всъщност това тук не е просто разпадането на едно семейство – това е роман за разпадането на връзките между хората изобщо. Как всеки от нас потъва в собствения си свят, съсредоточава се върху себе си и постепенно губи връзка с другите. А това води до отчуждение и самота. Самота, която ранява.
Не мога да преразказвам този текст, Портър пише така, сякаш ти стоиш до него, в някаква пасивна, наблюдателна позиция и все пак – страшно близо до героите, толкова близо, че усещаш неловките паузи в разговора, липсващата обич и натрупаното от годините и разочарованието напрежение.
Интересното е, че успях да се припозная и в Клоуи, и в Ричард. Децата на семейство Хардинг би трябавло да са щастливи – отгледани в заможно семейство, никога не им е липсвало нищо и имат изключително силна връзка помежду си. Въпреки това нещо липсва, нещо куца. Клоуи се е съсредоточила изцяло върху себе си и с присъщия на младостта си егоцентризъм реагира така, сякаш е първото момиче, което някога се е влюбвало, първото момиче, което открива очарованието на задимените барове, на философските разговори, на колежанския живот. Изпепеляващата й страст към Раджа я тласка към онези импулсивни решения и размишления, които само млади жени с много малко житейски опит, но големи представи за живота, могат да вземат:
„Тази нощ, докато заспиваше, Клоуи си мислеше, че ако трябваше да избира между родителите си и Раджа, би избрала Раджа. Тук нямаше място за колебание. Колкото и да й е трудно да се откаже от майка си, баща си, приятелите и живота в Америка, тя е готова да жертва всичко, без да съжалява, само за да е с него. И знае, че той би направил същото. Нали това беше любовта? Това беше любовта в абсолютното си проявление. Иначе не би било любов. Не би било абсолют. И ако това бе изпитание, божествена проверка на любовта й към него, тя нямаше да се провали.“
Брат й Ричард бяга от момента, в който ще трябва да признае, че е порастнал и да поиска разни неща от живота. Страхът от провал е дълбоко вкоренен в модерния човек, толкова дълбоко, че като ли вече трябва да се плашим повече от пасивността, която той инициира:
„В един момент щеше да му се наложи да признае пред света какъв е. Да признае и пред себе си, че иска да каже нещо на хората и иска те да го чуят. Дълго време неговата мантра беше „не ми пука“. Тази фраза го характеризираше като личност, позволяваше му да работи в кафене „Бразилия“ срещу минимално заплащане, да излиза с момчета, в които не беше влюбен, и да прахосва вечерите си на места като къщата на Бето. В много отношения щеше да му е по-лесно да продължи да живее както досега, да се разпилява всяка вечер в алкохолна мъгла и наркотици, да прекарва нощите си на поляните пред чуждите къщи, да пише просто за удоволствие, за запълване на времето, да казва на хората, че е Ричард Хардинг, завършил университет, но без работа и без перспектива. Естествено, не можеше да я кара така цял живот, но можеше да продължи поне през следващите няколко години. Междувременно щеше да се наслаждава на утехата от „не ми пука“ и на естетическата свобода, присъща за живота, изпълнен с невъздържаност от всякакъв род.“
Да търсиш себе си не е лесно, но когато те е страх да се намериш, задачата е почти непосилна. Ричард е може би любимият ми образ в романа – той се намира в безтегловност, не знае по кой път в живота да поеме. В същото време нуждата да пише, да бъде „сред свои“, да бъде приет, но му липсва увереност, че талантът му е истински, че похвалите и поощренията не са продиктувани от похот и собствен интерес… И през цялото време един жесток вътрешен глас му шепти,че не е достатъчно добър, че ще бъде разкрит като самозванец и прогонен. Ричард и Клоуи са свързани необичайно силно – при тях липсват онези раздори характерни за братята и сестрите, сякаш още от деца (тинейджъри по-скоро) са се обединили срещу лицемерната идея за щастие, която им налагат родителите им. Срещу семейните обеди край басейна, срещу пърхащата наоколо майка, която се преструва, че все още обича съпруга си.
Ричард обаче отива твърде далеч в любовта към сестра си. Когато обичта ти към някого започне да руши принципите ти и теб самия, значи е време да се отдръпнеш. И да го оставиш да си троши главата. Младите жени (а и младите мъже) с много малко житейски опит, но големи представи за живота, никога не слушат разумните съвети на другите. Те могат да се научат сами от болката, от оправането. От истинския живот, ако щеш.
Кадънс и Елсън.
„Спомняше си онази вечер, когато Елсън се върна от работа и седна срещу нея в кухнята. Докато си наливаше вино, Кадънс си помисли: „Не те обичам повече. Мога честно да кажа, че не те обичам повече“.“
Къде отива любовта? Кога се превръща в нескончаем низ от скандали и обиди, в омерзение? Кадънс, която се опитва да навакса пропуснатото заради семейството си, заради ранния си брак и още по-ранното раждане на две деца. Елсън, типично по-мъжки, решава да замени жената в живота си с пълния антипод на предишната.
Но за Кадънс и Елсън нещата не са приключили. Все още не – не и докато имат две деца, които още не са поели по своя път. Не и с Клоуи, която се прибира от колежа с тайни. А в същото време животът им тече между дните, в които уж постигат мечтите си. А накрая си сам. Отвратително, плашещо сам.
„Между дните“ не е лека или лесна книга. Но си струва да я прочетете. И да потърсите себе си.
Прочетете и ревютата на Мила и Алекс за сборника с разкази „Теория за материята и светлината“ от Андрю Портър.
