fb
Ревюта

Теория за материята & светлината

2 мин.
teoriya-za-materiyata-svetlinata

teoriya-za-materiyata-svetlinataВинаги ми е трудно да оценявам разкази, може би защото самият жанр си е труден по принцип. Взимаш книгата, в която са събрани десетина, наглед несвързани една с друга истории, и започваш да четеш. Малко по малко започваш да навлизаш в „схемата“, която те прави част от разказа. Ако можеш да се идентифицираш с героя – радваш се заедно с него или страдаш за болката му.

Нещо такова ми се получи и с „Теория за материята & светлината“ на Андрю Портър. Привидно безинтересно начало на серията от десет разказа, после бавно покачване, силно привличане на интереса и избухване в деветия разказ (малко повече от 2 страници), за да стигнем до последната история, която дори не си спомняш няколко минути след като си я прочел.

Надписите на първа и последна корица са доста ангажиращи (затова и обикновено не ги чета) – „Носител на наградата „Фланъри О’Конър“ и „Един от най-добрите нови разказвачи на Америка“. Подобни изречения те карат да се чудиш къде точно ти е грешката, когато не видиш гениалността на някои от разказите. Ако ви се случи, няма страшно – грешката не е във вашите телевизори. Защото Андрю наистина има още какво да учи, но със сигурност трябва да му дадем шанс и при следващата му книга.

Защото разказва добре. Това, че повечето от историите не са крайно интересни сами по себе си, не омаловажава факта, че са перфектно структурирани, с добре развита комбинация от елементи и засмукващ финал. „Засмукващ“ ще рече такъв финал, който те кара да пропускаш началото на всеки разказ, просто защото си мислиш за предишния.

Героите в „Теория за материята & светлината“ на Андрю Портър са „спектър“ – сираци, инвалиди, ЛГБТ, студенти и преподаватели, млади и възрастни хора, разведени и щастливо омъжени. Силни характери с интересни и смели решения. Разбира се, в края на историите се разбира, че „совите не са това, което са“, а в някои от историите накрая дори не се разбира нищо (пак „засмукващо“).

Някак тази книга ми напомня за „Има ли кой да ви обича“ на Кайо Терзийски. Не съм сигурен защо точно, но лампичката в главата ми свети много силно.

[ + ]