Към всяко продължение на добра книга, каквато е „Ангелология”, има високи очаквания. Читателите изпитват смесица от нетърпение и страх – нетърпение да видят какво се случва нататък и страх авторът да не е оплескал любимата им поредица.
В случая с „Ангелополис” се настроих за разочарование, още когато я видях за първи път в книжарницата. Не ми допаднаха две неща. Първо, обемът, който е наполовина този на първата част. Второ, кичозната корица (а колко беше хубава тази на „Ангелология“…)
Знам, че по въпроса с кориците нещата опират до личен вкус. Моят вкус ми говори, че яйцето на Фаберже и сините светлини не са много сполучлива комбинация. За да бъдем справедливи, трябва да отбележим, че издателство „Сиела” са използвали оригиналната корица, чиято цветова гама по някаква причина изглежда далеч по-добре.
В крайна сметка обаче нещата опират не до първото впечатление, а до съдържанието. Как се справя „Ангелополис” на този фронт?
Действието се развива цели десет години след края на първата книга. Френският изкуствовед Верлен се е преквалифицирал в ангелолог, след като е видял любимата си Еванджелин да се превръща в нефилим и да отлита от Бруклинския мост. Верлен и Еванджелин се срещат случайно в Париж след дългата си раздяла, но скоро след това 
Еванджелин е пленена от своите и предадена на огромен затвор за ангелски създания в Сибир. Верлен, който преоткрива любовта си към нея, се отправя на спасителна мисия, по време на която ще открие каква роля играят Ной, Распутин, яйцата на Фаберже и пещерата Дяволското гърло във войната между хора и ангели – противници, кроящи коварни планове за абсолютното изтребване на противниковата страна
За разлика от „Ангелология”, „Ангелополис“ е написана далеч по-динамично и се чете много по-лесно. Трусони отново ни поднася огромно количество интересна информация, която идеално вплита в сюжета, изгражда интелигентно не само ангелска митология, но и биология и история на свръхестествения вид. Постоянно сменя дестинациите, като важна част от действието отново се развива в България. Звучи като чудесно лятно четиво.
Проблемът е, че „Ангелополис” не е самостоятелна книга, а част от поредица, която във втората книга губи много от достойнствата си. Докато „Ангелология” беше написана плътно и богато и като стил, и като сюжет, продължението й издиша и в двете посоки.
Имам чувството, че между двата романа Трусони е написала още един, който обаче е решила да запази за себе си. Същинска черна дупка лежи между двете книги и изсмуква смисъла от „Ангелополис”. Не ни се казва нищичко за това как Верлен се е превърнал в ангелолог, нито какво е правила Еванджелин като нефилим през тези десет години. Главните герои просто се появяват, без да са претърпели никакво развитие. Това важи и за който и да било персонаж в книгата – всички 
те ми се струваха еднакви, плоски, скучни, като извадени от екшън филм. Герои, които се материализират, когато са нужни, действат и говорят, колкото да придвижат действието напред, и изчезват до следващата си неубедителна поява.
„Ангелополис” разочарова не само с незаслужено претупани идеи и с персонажи, оставени на произвола на съдбата, но и с действие, което прехвърча скорострелно над истински важните моменти и се забавя убийствено, когато дойде моментът за „разкритията”.
Моята теория е, че Даниел Трусони е била притисната от някакъв суров краен срок, за да завърши книгата си – не мога по друг начин да си обясня каква е тази низходяща градация в сравнение с прекрасната „Ангелология”. Би ми било неприятно да оставя поредицата недовършена, но не съм сигурна дали ще дам шанс на последния роман от трилогията. Опитвам се да убедя сама себе си, че „Ангелополис” е просто слаб преход към един зрелищен финал. Вероятно се заблуждавам, но наистина не мога да си представя как нивото ще падне по-ниско от това.
