Ани Васева е авторка на театрални пиеси, изследователка на театъра и танца, преподавателка и преводачка. Тя е сред значимите имена в съвременните български (и не само) режисура и театъра, съоснователка на „Метеор“. От завършването си на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2009 г. е поставила около двадесет спектакъла. Част от текстовете ѝ за театър са издадени в сборника „Метеор. Избрани театрални текстове“ (в съавторство с Боян Манчев) през 2018 г. Днес обаче фокус на разговора ни е най-новата ѝ книга – „Метеор. Театър на невъзможното“ (изд. „Метеор“, художествено оформление: Моника Вакарелова; художник на картината на корицата: Борис Делчев). Книгата е посветена на театъра на желанието и удоволствието. Изданието съдържа концептуални, идеологически и методологически текстове за постановките на „Метеор“ през периода 2010 – 2019 г. Красивото и мащабно произведение включва фотографии от всички спектакли, както и текстове от Боян Манчев, Леонид Йовчев, Моника Вакарелова и Георги Тенев.
Ани Васева е събеседник, от който винаги можеш да научиш нещо ново. Искрената ѝ страст и безкомпромисно търсене на качество от високо ниво в работата ѝ будят възхищение. Неслучайно публиката на „Метеор“ е влюбена в изкуството, което екипът създава – то е изцяло създадено от обичта на Ани Васева и великолепните ѝ колеги, без да се съобразява с комерсиални тенденции и силните на деня. Надявам се разговорът ми с Ани да пробуди интереса ви (ако това вече не е факт) да прочетете „Метеор. Театър на невъзможното“. Ако се чудите пък билети за коя постановка да си вземете, предлагам ви „Атлантида“, чиято версия на немски имаше премиера през август в ACUD Theater в Берлин. Тя ще се играе на 15 ноември в Гьоте-институт, София.
С „Метеор“ изследвате границите. Очевидно прекрачвате границите на баналното и възможно. Кои са границите, които не бихте престъпили? А има ли такива, които бихте искали да преминете, но не се чувствате готови?
Границата е мястото на контакт между две територии – там, където се срещат различията. Границата е и място на изненада – възможност да се прекрачи там, където се е смятало, че няма как да се прекрачи. Границата е и онова, което о-граничава, преминаването ѝ означава свобода, означава пристъпване в неизвестното и привидно невъзможното.
Възможното е фикция, както и невъзможното. Когато си дадеш сметка, че светът е изтъкан от чудеса, че самите ние сме изградени от невероятности, всичко става много по-интересно, много по-вълнуващо и невъзможното се превръща във възможност. Там именно ние се чувстваме най-добре и тази територия на възможното невъзможно е мястото на пребиваване на Метеор от последните петнайсет години, за която става дума в „Метеор. Театър на невъзможното“.
Има етически граници, които не бих прекрачила и нямам и никакво изкушение да прекрачвам. Изкуственото докарване на вълнение или придобиването на облаги за чужда сметка не е привлекателно.
В предговора на книгата цитирате изречение на Боян Манчев от книгата му “Облаци, Философия на свободното тяло” (изд. “Метеор”) – “Облакът не е променяща се форма; облакът е устояваща промяна”. Това ли е философията на „Метеор“ – да сте вечно променящи се?
Облакът е именно устояваща промяна – форма, която няма стабилна форма, промяна, която удържа постоянство в променливостта си. В този смисъл „да“. И това е още една илюзия, която с удоволствие разсейваме – че формата е фиксирана, непроменлива: масата е маса, човекът е човек, фигурата е ясно отграничена от фона, живото е живо, а неживото – неживо. В самата природа формите са динамични, нестабилни и променливи и има безброй (действително безброй) примери, че нещото не е това, което е, а е нещо друго. Няма никаква причина изкуството да е по-ригидно от природата, след като има много повече възможности от природата – в изкуството няма ограничения на наличното, няма закони, това е единствената територия на пълна свобода. И колко по-вълнуващо е да се гмурнеш в непознатото и невъзможното, отколкото да се въртиш в затворените кръгове на баналното.
Основният ви екип обаче остава същия през годините – до вас са философът, преподавател и писател Боян Манчев, както и актьорът Леонид Йовчев. Предполагам тази “изневяра” на стремежа към промяна е само за добро? Промени ли се с времето динамиката в екипа ви?
С Боян работим от петнайсет години, с Лео – от тринайсет. Няма по-голям лукс от това да намериш съмишленици, да намериш хора, с които с удоволствие да споделяш пространство на творчество и труд. Необходимо е постоянство, необходимо е време, за да може да се разгърне работата в ширина и дълбочина, за да могат да се изследват интересните неща – промяната, хаоса, организацията в дезорганизацията (и обратното).
Ако сравните публиката си тогава и днес, каква разлика виждате?
Имаме огромен късмет с публиката си, която с времето се разширява все повече. Особен повод за гордост за мен е, че публиката ни няма специфичен социален или възрастов профил. Това значи, че театърът ни е сериозен, задълбочен, занимава се със специфични теми и обекти, като успява да го прави по вълнуващ и въздействащ начин. Това не е нито „бутиков“ интелектуалничещ театър, нито леко забавление, а театър, който работи с най-високото изискване към себе си, но остава отворен и достъпен. И това за мен е едно от най-големите ни постижения, с което сме сред изключително редките явления не само в България, но и в чужбина. Когато представяме творчеството си в други страни, срещата с публиката винаги е много вълнуваща. Скоро играхме в Берлин, на немски, и по време на разговора с публиката след представлението се образува изключително интересна дискусия, в която бяха засегнати въпроси, които досега не бяха повдигани. Излизането сред нови аудитории винаги носи изненади. След представянето на „Хиджиката“ в Токио открихме напълно неподозирани от самите нас нюанси в собствения ни спектакъл, които само японското око може да усети.
Каква ежедневна подготовка е необходима, за да правите театър от класата на Метеор?
Всъщност същата, която е необходима за всеки друг вид театър, стига да се прави както трябва – изследване, задълбочена работа с материала, широк диапазон, а за актьорите и физически и вокален тренинг. Работа, дисциплина, вдъхновение и удоволствие. Радост от работата. Фикция е, че за да се работи сериозно, трябва да царят мрак и депресия. Нищо подобно. Най-сложното, най-задълбоченото се постигат с лекота и радост. Но тази лекота и радост струват много труд, време и усилия.
От каква ваша (твоя и на екипа на Метеор) нужда се роди проектът Метеор?
Метеор се роди от нуждата от свобода. Нуждата от пространство, където може да се работи с вдъхновение и желание и където единственият коректив е този на творбата.
Колко време и усилия са вложени в създаването на книгата?
Книгата съдържа текстове върху концепциите, методологията, привеждането в действие и специфичния живот на спектаклите на Метеор през периода 2010 – 2019 година. В нея освен това са събрани и богат фотографски материал, части от текстовете на пиесите, текстове от други членове на екипите, създали постановките. Така че книгата съдържа труда на Метеор за едно десетилетие, плюс последните три години, през които работя върху самата книга.
Има ли представление от изследваните в книгата, което е по-специално за вас, и защо?
Всяко представление е било най-специалното в момента на създаването си и всяко има дълбоки корени в паметта ни, включително емоционалната.
Метеор има и международна публика. Обмисляте ли книгата да се преведе и на други езици?
Да, в момента се подготвя версията, която ще бъде преведена на английски език.
Коя е последната прочетена книга, която силно те впечатли?
„Мъртвороденото“ от Мишел Сюриа. Много трудно намирам нови книги, писани в последното десетилетие, които да са интересни и вълнуващи, литературата е ужасно западнала, както и останалите изкуства. Мишел Сюриа е сред малкото съвременни автори, които могат наистина да впечатлят.
Какво мечтаете да поставите на сцена пред българската публика? От какво според вас имаме нужда в настоящия исторически, политически и обществен контекст?
Всяко време има нужда от повече мисъл, вдъхновение и разбиране. Всяка общност и всяко общество имат нужда от по-малко насилие и предразсъдъци, от повече култура, образование и хуманност. В този смисъл, ако някой ме питаше, бих намалила бълването на сюжети, особено в телевизията и киното, пълни с безсмислено репродуциране на насилие и тъпота, единственият резултат от които е, че произвеждат привикване с насилието и тъпотата, нормализират ги и провокират феномена „животът имитира изкуството“. Но тъй като имам контрол само и единствено върху собствената си работа, ще продължа да работя за чудото и за невъзможното. Нямам едно любимо произведение, има много текстове, които ме вълнуват и върху които мога да си представя, че бих работила.
Прочетете и интервюто ми с Ани Васева във връзка с проекта на Метеор, обединяващ литература и театър – „Да играем литература“.
Книгата „Метеор. Театър на невъзможното“ ще намерите на сайта на Метеор.
