В света на забързаната столица, в едно легло на висок етаж, с очи, натежали от сън, но с ум, който отказва да се откъсне от думите, четях „Анима“ на Капка Касабова (изд. „ICU“, превод от английски: Капка Касабова и Невена Дишлиева). И макар от улицата долу да се чуваше постоянен трафик, в мен се бе настанила тишината на планината. Книга като тази не се чете – тя се обитава. И когато затворих последната страница, се чувствах така, сякаш съм прекарала дни сред стадото. Сякаш съм мълчала с кучетата, с хората, със самата природа.
В един свят на разпаднати връзки, на изгубени ориентири и шумен глад за принадлежност, Капка Касабова изписва „Анима“ – не просто книга, а ръкопис на съпричастност. Тази книга не те привлича с фабула. Тя не се подчинява на повествователни очаквания. Тя не те държи в напрежение. „Анима“ те кани да дишаш с нея. Да се движиш с вълците. Да мълчиш с пастира. Да усетиш овцете – не като метафора, а като живо, меко, вибриращо присъствие.
Книга, която не разказва, а слуша
„Анима“ е белетристично-есеистичен текст, изграждащ се около срещите на авторката с пастирите и техните стада, в сърцето на Родопите. И в сърцето на това, което може да се нарече умираща цивилизация – но не в стила на апокалиптичния патос, а в ритъма на тъгата и неизбежността. Пасторалното тук не е нито носталгия, нито екзотика. То е реален свят, в който времето няма нужда от часовници, а пространството се мери с крачки на кучета и мълчания между хора.
Касабова не интервюира. Не фиксира. Не анализира. Тя присъства – тихо, внимателно, в почит. Разговорите ѝ с овчари и овце, с кучета и дъждове, с поля и рани, се случват не в жанра на журналистиката, а в този на изповедта без предговор. Това е книга, която не разказва, а слуша.
По пътеките на дъха
Анима значи душа. Значи дъх. Значи онова невидимо, което оживява видимото. И тази книга наистина е душа – на едно изчезващо време, на един пасторален свят, в който животът не се измерва в години или амбиции, а в сезони, разгонени овце и броя на вълците в нощта.
Касабова не разказва история. Тя ни въвежда в ритъм – бавен, променлив, но неизменно наситен с присъствие. Това не е репортаж от свят, който умира. Това е акт на съжителство с него. Писателката не наблюдава, а съучаства – с поглед, който не се отклонява, и с език, който не се страхува от празнотата между думите.
Още заглавието – „Анима“ – отпраща към езика на архетипа. Душа, дъх, живот. Но също и онази фина връзка между човека и не-човека – език, който не минава през артикулирани гласни, а през телесен резонанс. Анима е вътре и вън, казва авторката – и наистина, тук душата не е метафизичен център, а поле. Поле от звук, движение, страх и доверие. Душата на стадото. Душата на планината. Душата на загубата.
Смъртта като част от естествения дъх
Сцената, която не мога да забравя, е малка по обем, но неизмерима по внушение. Овен, загинал в челен сблъсък по време на разгонения сезон. Празните очни дупки, изкълвани от гарвани. И Сашо, който само казва:
Бой за любов, до смърт. – обобщава Сашо. – Нищо не можем да направим.
В този кратък момент е събрано всичко: трагедията на живото, неговата неотделимост от смъртта, и приемането. Касабова не романтизира. Тя не превръща жестокостта в поезия, но не се отвръща от нея. Поглежда я в очите. Или, по-точно, в онова, което е останало от тях. И ни оставя сами да разберем какво означава този празен поглед.
Стилът като атмосфера
Ако сте чели „Граница“ (ИК „Жанет 45“), ще усетите същия вайб – тази дума на моето поколение, която тук е изненадващо точна. Стилът на Касабова не търси ефектност. Той гради атмосфера. Чете се на един дъх – и после този дъх остава в теб. Езикът ѝ е ясен, прост, но пронизан с усещане за тайнство, за нещо, което е отвъд, но не е нужно да бъде назовано.
„Анима“ е книга, която не те впечатлява – тя те променя. Не с големи идеи, а с тихо настояване за присъствие. За съ-преживяване. За смирение.
Това е книга, изписана в състояние на смирение. Всяка дума носи усещането за ръка, протегната не да притежава, а да докосне. Това е текст, който отказва да доминира над своя обект. Касабова не прави от овчарите герои. Не идеализира кучетата. Не фетишизира трудния живот. Пише с респект, но без сантимент. И именно това прави книгата толкова силна.
Има автори, които искат да създадат свят. Касабова просто влиза в него – със съблечена самоличност и отворени сетива. Без претенцията да „опише“, без нуждата да „обясни“.
Между памет и смъртност
Героите в книгата не са измислени. Не са и напълно реални – те са повече от това. Стамен, Сашо, Камен – и кучетата им, и овцете, и вятърът, и мъглата – всички те живеят не само на страниците, но и в полето на паметта. Паметта, която Касабова съхранява не със сантименти, а с точност. С ясновидски усет кога да замълчи.
Писането тук е етично. То не си присвоява нищо. Не използва живота на другите, за да разкаже своята история. Напротив – отдава гласа си на тях, за да ги направи чуваеми.
Пластовете на книгата се редуват като в геологически разрез: разкази за хора и кучета, размисли за езика, за края на света, за края на едно детство, за границите между живота и смъртта. Едно от най-силните прозрения идва с мисълта, че съществата около нас (овце, кучета, хора) не само имат душа – те са душа. И че загубата на този свят – на този ритъм, а не само на професията „овчар“ – е загуба, която засяга и онова в нас, което иска да остане живо.
Защото „анима“ не е само душата на света. Тя е и това, което ни прави хора в моментите, когато не се опитваме да бъдем „човеци“.
Между граница и свобода
Преди години слушах „Граница“ като аудиокнига и усещането беше почти физическо – като да се движиш в планината с всяко изречение. „Анима“ обаче не те води – тя те оставя. Тук няма път. Има само пространство, което трябва да усетиш с тялото. И с дъха. И ако не си готов за това, може би книгата няма да е за теб. Но ако си – тя ще остане с теб дълго след края.
Това не е книга, която „харесваш“. Това е книга, с която съжителстваш. Аз четох „Анима“ бавно, като през дъжд. Имах нужда от време между главите. Не защото текстът е сложен – а защото е тих. А тишината иска време. Това е книга, която не запълва, а отваря. Не завършва, а разронва. Не дава надежда, но дава съпричастност. И точно в това, може би, се крие новият ѝ хуманизъм.
Това е книга за тялото, което помни. За кучето, което знае. За човека, който мълчи. За душата, която не се обяснява, а се усеща. Един от най-чистите текстове за границата между човека и света.
Прочетете и ревюто на Веселина Седларска за книгата в Портал Култура.
Ревюто на Милена за „Граница“ на Капка Касабова пък ще намерите тук.
Какво разказва през 2021 г. Капка Касабова пред Мариана Конова и „Аз чета“ можете да видите тук.
„Анима“ и други книги на Капка Касабова можете да откриете в Ozone.bg.
