Рядко чуваме от трибуната на Народното събрание думи, които отдават дължимото на езика. По повод 24 май Анна Бодакова прочете написана от нея декларация, която напомня, че българската писменост не е само повод за гордост, а и ежедневен ангажимент към образованието, културата и начина, по който говорим един с друг. Предлагаме ви да я прочетете, без редакторска намеса.
Честит празник на българската писменост.
Да имаш своя азбука означава да имаш право да говориш на своя език, да мислиш през него, да учиш, да пишеш, да помниш и да създаваш памет за поколенията, които идват след теб.
Делото на светите братя и на техните ученици дава на славянските народи не само азбука, а пространство за култура, за книжнина, за образование и за самостоятелно историческо присъствие. България заема ключово място в тази история. Именно тук, чрез Преславската и Охридската книжовна школа, словото намира своя дом и се превръща в основа на българската духовност и държавност.
Затова 24 май е толкова дълбоко български празник. В нашата история езикът никога не е бил само средство за общуване. Той е бил начин да оцелеем като общност, да помним кои сме, дори когато държавата ни отсъства от картата.
Достойнството на един народ е пряко свързано със способността му да назовава себе си със свои думи, да разказва своята история, да пази паметта си и да не бъде принуден да съществува само през чуждия поглед и чуждия език.
Паисий е разбирал това, когато пише ‘’История Славянобългарска’’, която връща самочувствието на българския народ и поставя началото на движение, по-голямо от всички нас. Разбирали са го и хилядите учители, книжовници, преводачи, писатели, читалищни дейци, библиотекари и хора на духа, благодарение на които българският език е останал жив. С постоянство, с труд и с вяра, че народ без слово е народ без памет.
Езикът не живее само в тържествените слова. Живее в класните стаи, в книгите, в читалищата, в библиотеките, в семейните истории. В думите, които сме запомнили от бабите и дядовците си. В първото стихотворение, което сме учили наизуст. В първата книга, която ни е накарала да разберем, че светът е по-голям от непосредственото ни ежедневие.
Живее и в диалектите – в местните думи, в изразите, в особената музика на различните краища на България. Те пазят паметта на семейства, села, градове и цели общности.
Това наследство не може да ни бъде отнето. Но може да бъде занемарено и превърнато в шум, в грубост, в безразличие към смисъла.
24 май е както празник, така и напомняне.
Напомняне, че езикът е жив. Той не може да бъде поставен под стъклен похлупак. Езикът се променя, защото хората, които го говорят, се променят.
Той има нужда от внимание. От добро образование, което подкрепя и тези, които прекрачват училищният праг, без да го владеят.
От достъп до книги.
От библиотеки, които не са оставени да оцеляват сами.
От читалища, които не са третирани като формалност.
От училища, които учат децата не само да пишат правилно, а да мислят самостоятелно.
От уважение към съвременните български автори, преводачи, редактори, издатели, учители и културни институции.
Книжовността не се поддържа само с благи думи по празници. Тя има нужда от условия, от финансиране и уважение към хората, които всеки ден работят със словото.
Българските писатели, поети, преводачи, редактори, издатели, учители, библиотекари и читалищни дейци пазят езика всекидневно и много често го правят въпреки държавата, а не благодарение на нея.
Ако наистина вярваме, че българският език, просвета и култура са основа на идентичността ни, тогава това убеждение трябва да се усеща не само в декларациите на 24 май, а и в бюджетите, в законите, в отношението към образованието и културата, в това дали младите автори имат среда да пишат, дали учителите имат подкрепа, дали библиотеките имат средства, дали българската книга стига до децата.
Когато говорим за българския език, трябва да мислим и за българите зад граница. За семействата, които всяка седмица водят децата си в български неделни училища и учителите, които далеч от България събират деца около българската писменост и култура.
Грижата за българския език е въпрос на това каква общност искаме да бъдем. Тук идва отговорността ни в тази зала.
Не можем да подминем начина, по който самите ние използваме думите тук, в Народното събрание.
Те могат да задават тон, да успокояват или да насъскват. Могат да носят смисъл или да го подменят. Политическото говорене има преки последствия. Когато е използвано за внушения, за обиди, за страх и за разделение, той разрушава доверието не само към институциите, а и между хората.
Езикът, който сме наследили, е преживял бездържавност, забрани, войни, бедност, раздели и емиграция. Останал е жив не защото някой го е обявил за ценност, а защото поколения са го пазили – в училище, в църквата, в книгите, в домовете си, в разговорите помежду си.
Нашата задача днес е да не го свеждаме до лозунг, а да го пазим всеки ден – в политиките, в образованието, в културата, в публичния разговор и в начина, по който се обръщаме един към друг, в първата дума на децата ни. Да го предадем на следващите поколения жив, богат и свободен български език.
Честит празник.
