Белгийският писател Армел Жоб бешe един от почетните гости на седмото издание на Софийския международен литературен фестивал, чийто фокус тази година бе френскоезичната литература. Автор е на над 20 книги, като повечето от тях са издадени във Франция. Романът му „Пропуснатата жена“ (ИК „Аквариус“) е носител на френските литературни награди „Еманюел Роблес“ и „Рене Фале“.
С Армел Жоб се срещна Моника Чалъкова в уютната обстановка на читАлнЯта. По-долу можете да прочетете разговора им както за „Пропуснатата жена“, така и за света, в който живеем днес. И за четенето, разбира се.
Това е пръвият ви роман, издаден във Франция. Изминали са почти 20 години оттогава. Как виждате историята, която сте описали, днес?
Романът беше публикуван през 2000 г. и именно с него станах известен във Франция, защото получи много награди. Да ви кажа, малко съм позабравил историята. Този роман ми е много скъп, защото той говори за обикновени хора, които имат съвсем простички чувства. В него се разказва за живота на един съвсем обикновен, даже беден човек, който живее на село и който не успява да си намери жена, за да се ожени за нея. Би искал да си намери съпруга, но тъй като той е израснал и живее на село, момичетата не проявяват интерес към него. И той прави това, което доста хора решават да направят, когато се намират в подобно положение. Той довежда при себе си едно младо момиче от островите. Проблемът обаче е, че тази млада жена се оказва болна. Тя се е съгласила да дойде при него, но причината за това преди всичко е, за да може да се лекува, а не от любов към нашия герой. За съжаление, в деня след пристигането си, тя умира в болницата.
В тази история има нещо изключително вълнуващо и всъщност идеята за нейното написване идва от истинска история. Наистина познавам едно такова младо момче, което успя да доведе при себе си това младо момиче и тя почина на следващия ден.
Армел Жоб (снимка: Филипе Матсас)
Точно това щеше да бъде следващият ми въпрос. Историите, които са вдъхновени от реални събития, винаги се звучат като невероятни, но най-необикновените неща се случват в реалния живот. Доколко вашите са такива?
Често се опитвам да намеря в реалния живот поне началната точка за историите, които разказвам. Научавам нещо, което се е случило действително и оттам нататък вече започвам да си представям как би се развила историята, какви са били чувствата на хората, които участват в нея. Рабира се, обикновено виждаме чуждите истории само отвън. Работата на писателя е да влезе в сърцето, да влезе в ума на хората, които стават действащи лица в дадения роман.
Интересен в романа беше начинът, по който главният герой търси своята любов – първо чрез обяви във вестника, а впоследствие използва и каталога „Щастие от островите“. Можем да съотнесем случая към навиците на младите хора днес и как те търсят любовта. Това е толкова характерно за нашето време. Според вас има ли проблеми в този тип комуникация, когато стоиш зад думи, а не лице в лице?
Мисля, че днешните млади не комуникират помежду си по същия начин, както моят герой от романа. Разбира се, имат Фейсбук, комуникират през интернет и т.н., но аз се интересувам от обикновените хора, които дори днес нямат достъп до такива способи за комуникация и това ги ограничава да се свързват с останалите хора. Разбира се, през 2000-ната година, за която аз пиша, хората от селата не са имали възможност за достъп до интернет, но си мисля, че моят герой дори в днешни условия, дори да имаше интернет, пак щеше да се обърне към някого, който да му напише думите, защото той самият не е в състояние да изрази своите желания и чувства.
Интересуват ме хората, които са бедни, които нямат много пари. Например, знаете ли, в по-долните класи какво се случва, защото аз мисля, че трябва да се дава място на тези персонажи, които обикновено не фигурират в романите. Именно те са интересни за мен, техните проблеми. Тях описвам аз.
В този, както и в другите ви романи, засягате темата за Втората световна война и последиците от нея. Според вас до каква степен това е все още проблем в съвременното общество и до каква степен просто се обсъжда, защото, за да не се повтаря, не трябва и да бъде забравено.
Какво да ви кажа… Аз мисля, че едно от големите постижения на Европа е, че успява да ни осигури мир, но ние видяхме… Даже съвсем скоро видяхме, че дори Европа не е в състояние да опази от войната и себе си. Свидетели сме на войната в Югославия и смятам, че винаги трябва да бъдем много внимателни. Никога не знаем къде може да избухне война. Тя винаги е на вратата ни. Мисля също така, че младото поколение трябва да е осведомено какво се случва в другите страни, защото има много държави, в които в момента има война и аз мисля, че ние трябва да покажем на младите какво е било и какво е. Аз самият съм живял в Южна Белгия, където по времето на Втората световна война е имало големи битки. Целият район е бил напълно разрушен. Войната за поколението на моите родители, на моите баба и дядо е едно изключително мъчително събитие и аз мисля, че паметта за подобен трагичен момент от историята не трябва да бъде изтрита. На младите трябва да им се казва, че войната съществува и тя може да се появи във всеки един момент. Те не бива да бъдат лишавани от познание за това, от което могат да страдат народите.
Макар дискусията за тези неща да не спира, редовно сме свидетели на разделение между хората. Преди няколко години и конфликтът в Белгия беше изострен. Произходът ли разделя хората, езикът ли, или те самите в нуждата да знаят кои са се хванащат здраво за корените си? Както в книгата – хората от селото отхвърлят Шарл, когато разбират, че той е евреин, макар преди това да са били приятели с него.
Действително тези проблеми съществуват и в момента – отхвърлянето на чужденеца, на хората, които са без корени. Мога да ви кажа, че в Белгия ситуацията не е по-страшна или сложна, отколкото в която и да е друга европейска държава. На село, на полето хората не са антисемити, хората не се интересуват от това евреин ли си, или не. В народа ни е имало силно движение за защита на евреите. Например в Лиеж, където дълги години съм живял, са спасени 81 процента от еврейските деца по време на войната. Укривали са ги и са ги спасили. В Белгия няма антисемитска традиция и дори през годините да е имало конфликти, не бих казал, че говорим за расизъм.
Защо решихте да пишете и издавате във Франция?
За един белгийски автор да бъде издаван във Франция означава да получи достъп до публика, която наброява 70 милиона, докато в Белгия хората, които говорят френски, са само 4 милиона. Естествено, за един белгийски писател е много по-интересно да бъде издаван във Франция.
Как в функционират библиотеките в Белгия и хората четат ли? Имат ли интерес към книгите?
Издават се все повече и повече книги и за мен това е много интересно. Мога да ви кажа, че във френската литература има 700 нови романа, които са публикувани тази година до септември. И до януари още 600 се издават, което значи, че ние сме наводнени от публикации. И това са само френски романи. В това число не влиза преводната литература. Предлагането на книги е много голямо, надявам се, че има и много читатели. Самият аз съм основал в Белгия награда „Хоризонт“ за втори франкоезичен роман, която е награда на читателите, и към момента имаме повече от 2000 читатели, които взимат участие в нашата дейност. Смятам, че и днес има много сериозен интерес към четенето.
Гледайте и кратко видео интервю с Армел Жоб в читАлнЯта:
Интервю на Моника Чалъкова
Снимка на публикацията: Мишел Паулин
Можете да вземете „Пропуснатата жена“ с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си.
Интервю с друг гост на Софийския международен литературен фестивал – Франсоа-Анри Дезерабл – може да прочетете тук, а с Албена Димитрова – тук.
