Етгар Керет успя да остави много противоречиво усещане у мен. Изключително ме впечатли умението му да не многослови. Неговите разкази в „Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог“ са просто миг от ежедневието, прелетяла мисъл през ума на писателя, внезапна хрумка на въображението му. Страхотно е това, което е успял да направи – сграбчил е тези мимолетни летящи идеи. След това е успял да ги замрази – съвсем за кратко, докато ги продължи във фантазията си. А после ги е пуснал да отлетят, сякаш никога не са били.
Тези истории не подлежат на категоризиране. Не са особени близки и с логиката. Определено не са оптимистични. Не знам дали стават за преразказване. Не съм пробвал, но мисля, че всяка дума в тях е важна за същността им и ако пропуснеш нещо, то само ще окарикатури разказа. Затова трябва да се четат.
Направих го, но след като обърнах последната страница нещо тягостно се настани в мен. Усещане за тъга, за изчезнала лекота, за хората, които имат стотици причини, за да откачат. За преследване на мечти, които не е задължително да се сбъднат. За смъртта като търсене на спасение, разнообразие или решение. Всичко това не е лошо.
Постепенно осъзнавам, че литературата не е създадена да носи само усмивки, рози и любов. Основното в нейния кодекс трябва да бъде честността. Откровеното отношение към читателя и крайността в това, което е важно да бъде споделено. Няма нужда от изкуствено подслаждане на историята. Така можеш само да я развалиш. Солта е хубава. Вярно, ако попадне върху разранена кожа, може да ти причини болезнено изживяване, но… Все пак твое е задължението да внимаваш.
Сам взимаш солницата в ръка, нали?
Прочетете още интервюто на Павлина с Етгар Керет, което той даде специално за „Аз чета“ преди представянето на първия „Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог„.
Прочетете още ревютата на другите сборници на Етгар Керет, издадени на български, Асамтой (2013) от Габи Кожухарова, Момичето от хладилника (2011) и „Изведнъж на вратата се чука“ (2014) от Габи Кожухарова
