Айн Ранд изправи рамене

“ – Ако видехте Атлас, гигантът, който държи света на раменете си, ако видехте как стои, с кръв, която тече по гърдите му, с огъващи се колене, с ръце, които треперят, но все още се опитват да задържат света горе с последни сили, и колкото по-голямо е усилието, толкова по-тежко притиска светът раменете му – какво бихте му казали?
– Аз… не знам. Какво… би могъл да направи? Вие какво бихте му казали?
– Да изправи рамене”.

Айн Ранд, „Атлас изправи рамене” (1957 г.)

Айн Ранд е велика! Независимо дали харесвате книгите й, независимо дали познавате, разбирате или одобрявате философията й, никой не може да отрече, че личност с подобна интелектуална и творческа мощ се ражда веднъж на сто години. Поела последната емигрантска вълна от Съветска Русия, преди Желязната завеса да прегради всички останали изходи, Айн Ранд създава философско движение, поставящо на пиедестал човека, разума, индивидуалността и свободата. Руска еврейка, която написва втората най-четена книга в Америка след Библията. Забележителна жена, изключително противоречива, едновременно фанатично възхвалявана и яростно отричана, животът й спокойно би могъл да послужи за основа на роман от величината на „Изворът”.

Алиса Зиновиевна Розенбаум е родена на 2 февруари 1905 г. в Санкт Петербург в семейство на руски евреи. Баща й притежава аптека – бизнес, който осигурява на буржоазната фамилия спокоен и охолен живот. Всички знаем обаче какво ще сполети бъдещата писателка, когато е само на 12 години. През 1917 г. Октомврийската революция връхлита върху страната като ураган, болшевиките идват на власт и превръщат живота на милиони руснаци в ад. Аптеката на Зинови Розенбаум е конфискувана и семейство Розенбаум за първи път се сблъсква с глада, мизерията и униженията.

Не всичко обаче е изгубено. Алиса е една от първите рускини, които получават привилегията да следват в Санктпетербургския държавен университет, където се запознава отблизо с творчеството на Аристотел, Ницше, Достоевски и Шилер – гении, които в последствие ще окажат голямо влияние върху писането и възгледите й. В този период тя измисля и псевдонима си. Широко е разпространено схващането, че го е заимствала от името на любимата си марка пишещи машини „Ремингтън-Ранд”. По-достоверната версия обаче е, че е използвала първото име на финландски писател, когото е харесвала.

Айн Ранд твърди, че първите си разкази и сценарии е написала едва на осем години. Колкото и нереалистично да звучи, едно е сигурно – младата жена е била съвсем сигурна на какво ще посвети живота си и изобщо не се е съмнявала в това, че ще един ден ще се превърне в прочута писателка. Самочувствие никога не й е липсвало. Знаела е и точно къде ще постигне успеха си – не на територията на тоталитарното чудовище СССР, а в капиталистическия рай САЩ. Благодарение на роднините си в Чикаго получава виза и напуска завинаги Съветска Русия през 1925 г. Точно навреме, бихме казали.

Противоречиво е последвалото отношение към семейството й – някои нейни биографи твърдят, че тя се е срамувала от руските си корени и умишлено оставя връзката с родителите и сестрите й да се разпадне. Истината е обаче, че Ранд предприема множество опити да доведе фамилията си в Америка, но безуспешно – вече е невъзможно да се емигрира от СССР. Единственото, което й остава, е да изпраща копия от книгите си и и да се надява, че строгият контрол няма да попречи на творбите да стигнат до близките й.

Несъмнено пристигането в Америка бележи краят на Алиса Розенбаум и своеобразния генезис на Айн Ранд.

Какво й се случва в Обетованата земя?

Първоначално живее с роднините си в Чикаго. В последствие се премества в Холивуд, Калифорния, където започва работа като сценарист. Там се запознава с младия актьор Франк О’ Конър. Външно Франк е въплъщението на образа на идеалния мъж, който Ранд ще пресъздава многократно през годините в романите си – висок, слаб, атлетичен, излъчващ увереност. Двамата сключват брак през 1929 г. и остават заедно до края на живота си. Не се лъжете обаче – те далеч не олицетворяват перфектната двойка.

Първият роман на Айн Ранд „Ние, живите” излиза през 1936 г. Действието се развива в Съветска Русия след Октомврийската революция. За тази книга Ранд казва, че е автобиография „не в буквалния, а в интелектуалния смисъл”. Тук прословутият обективизъм е едва загатнат, а характерните образи-абсолюти все още споделят черти с обикновените простосмъртни.

„Ние, живите” постига успех, макар с течение на времето този дебют да остава в дебелата сянка на най-емблематичните творби на авторката – „Изворът” и „Атлас изправи рамене”. Въпреки това романът е изключително въздействащ и голяма част от почитателите на Ранд го определят като най-доброто, излизало изпод перото й. Тук критиката на тоталитаризма е безпощадна, а чудовищното му, унищожително влияние върху човека е представено в краски, които само един очевидец може да пресъздаде.

„Ние, живите” не оставя и капка съмнение за политическите възгледи на Айн Ранд. Тя е яростен антикомунист и дори се включва в съдебните изслушвания в Холивуд през 1947 г. , периодът на Маккартизма. В ролята си на доброволен свидетел Ранд отправи остра критика срещу американското кино за благоприятната светлина, в която представя живота в СССР – тенденция, която в първите години след Втората световна война далеч не е преувеличена.

Крайъгълен камък в живота на писателката е публикуването на втория й роман. „Изворът” излиза през 1943 г. и предизвиква истински фурор. Историята на неконвенционалния архитект Хауърд Роурк утвърждава Ранд като литературно величие и й осигурява световна известност и финансова стабилност. Историята е филмирана и излиза по кината през 1949 г. с Гари Купър в ролята на Роурк и Патриша Нийл в ролята на Доминик Франкън.

Работата върху мащабния роман буквално изпива силите на Ранд, принуждавайки я да взима лекарства срещу изтощението. За сметка на това пък й спечелва огромен брой почитатели – в имението й в Лос Анджелис непрестанно пристигат развълнувани писма. Буквално я заливат въпроси относно темите, засегнати в „Изворът” – зловредния колективизъм, рационалния егоизъм, същността на творчеството.

Айн Ранд и Франк О’ Конър се преместват в Ню Йорк, където писателката има възможността да събере почитателите си и да сформира около себе си своеобразен философски кръг. Заражда се обективизмът.

Едни от най-ранните последователи на Ранд са младите студенти Нейтън Блументал (по-късно преименувал се на Натаниъл Брандън) и съпругата му Барбара. Групата прекарва множество уикенди във философски дискусии, създавайки ранното ядро на обективисткото движение. Натаниъл и Барбара са и първите посветени, на които е позволено да четат и обсъждат с Ранд готовите глави от колосалния й труд „Атлас изправи рамене”.

През 1954 г. силното приятелство между Брандън и Ранд прераства в сексуална връзка. Невъзмутима, както винаги, Айн уведомява Франк и Барбара за ситуацията и, колкото и абсурдно да звучи, чрез аргументите на обективизма ги убеждава, че случващото се е напълно в реда на нещата и е проява на най-висш морал. Два интелекта от едно равнище, които се сливат физически и емоционално – ако това не е правилно, то какво е?

Три години по-късно, през 1957 г., най-сетне излиза „Атлас изправи рамене” – магнум опусът на Ранд, трудът на живота й, който буквално изпива творческата й енергия и остава последната й художествена творба. Тук нейните герои-абсолюти са предприемачите, изобретателите и артистите, които се противопоставят на опитите на правителството да наложи абсолютен контрол над труда им, като обявяват стачка на света.

Оттеглили се в своя собствена Атлантида, без тях системата рухва и настава анархия.

„Кой е Джон Голт?” – питат се всички. Джон Голт е най-емблематичният герой на авторката, нейният идеал за човешко същество. Прословутата му реч й отнема месеци, ако не и години, усилено писане и е синтез на всичко, в което един обективист трябва да вярва. Може да се каже, че тези шейсет страници са перлата в короната на цялото творчество на Айн Ранд.

Самата Ранд описва тематиката на романа като „ролята на ума в човешкото съществуване” и представя на света вече завършената си философия, прокламираща „морала на рационалния егоизъм”. Обективизмът – лоното на свободния капитализъм и способния на всичко човешки разум – от сега нататък ще определя хода на живота й. Ще бъдат създадени институт и списание, посветени на това философско движение, ще бъдат писани книги и четени лекции, ще бъдат събирани последователи и врагове… Казано накратко, ражда се нова сила.

В апогея на славата си Айн Ранд, парадоксално, се намира и на дъното. Критиците разкъсват нея и творбите й, изтощението от написването на „Атлас изправи рамене” не си отива, а невъзможните силни образи, които създава, сякаш я преследват – стремежът й да бъде олицетворение на собствените си персонажи, я превръща в чудовище. Ранд заклеймява всеки, който й възразява дори и по най-незначителните въпроси, отблъсква много от последователите си, къса дългогодишни приятелства и сътрудничества и, без да го осъзнава, се превръща в това, което мрази – диктатор.

Тъжната истина е, че обективизмът величае идеята за индивидуалността, ала създателката му не толерира абсолютно никого, който смее да я прояви в нейно присъствие. Мечтата й за философски кръг от перфектни личности като Хауърд Роурк, Доминик Франкън и Дагни Тагарт е просто един блян, който, до голяма степен съсипва нея и отношенията й с хората.

Връзката й с Натаниъл – не просто неин любовник, но и най-голямата й емоционална и интелектуална опора – приключва с истинско крушение, грозно и окончателно. Франк, който въпреки всичко остава с нея докрай, умира. Постоянното й пушене й докарва рак на белите дробове, болестта обезобразява гордата й осанка.

Нищо обаче не може да покоси интелектуалния й гений.

Айн Ранд умира от сърдечна недостатъчност на 6 март 1982 г., оставяйки след себе си огромно наследство и, за жалост, много незавършени творчески проекти. Последните си мигове прекарва в апартамента си в Ню Йорк, взирайки се в най-любимата си гледка – небостъргачите, апотеоз на човешките възможности, за които приживе тя казва: „Имам усещането, че ако война застраши всичко това, бих се хвърлила в небето над града, за да защитя тези сгради с тялото си.”

Стане ли въпрос за Айн Ранд, съм изключително пристрастна. Далеч съм от това да твърдя, че напълно разбирам или заставам зад философските й възгледи. Романите й обаче са ме убедили, че тази жена е гений, а за живота й може да се каже толкова много, че просто е невъзможно да побера всичко, което ми се иска, в една статия. Ето защо ви препращам към нейната подробна биография – „Айн Ранд и светът, който създаде” (изд. „Ера”) от Ан Хелър.

Личен фаворит ми е и изповедта на Натаниъл Брандън – „Моите години с Айн Ранд” (изд „Изток-Запад”). Имах известни скрупули към четивото, знаейки каква е съвместната им история, но се оказа, че книгата е невероятна. Натаниъл Брандън е интелигентен и честен свидетел, а и ме впечатли като разказвач. Изгражда пълнокръвно образа на Ранд, разрива много интересни истини за тази жена, за обективистите, за конкретния период… Всичко това – достоверно, емоционално, но и с голямо уважение към личността на Ранд. Романът далеч не се съсредоточва само върху нея, но и върху живота и дейността на Натаниъл, който работи като психотерапевт и е изградил своя собствена психология на себеуважението. Струва си да се прочете, а ако сте почитатели на Ранд, е просто задължителна.

Не пропускайте да прочетете ревютата на „Ние живите“ и „Изворът“ в „Аз чета“, както и ревютата на „Атлас изправи рамене“, „За новия интелектуалец“ и „Химн“ в блога „Книголандия:. 

Вижте и видео от интервюто на Майк Уолъс с Айн Ранд от 1959 година: