fb
Големите

Константин Павлов, „…един вампирясал Ангел“

9 мин.
снимка: Валентина Петрова

Константин ПавловВъв времето, когато литературата за вампири е скоростна и печели n брой почитатели, във времето, когато позивните послания прелитат от всички посоки с надеждата за преобразяване на човека, да кажеш за себе си „Аз съм един вампирясал Ангел” означава, че си

Подлец!
Мръсник!
Предател!”

(„Десният ми крак”, 1984)

Гласът и езикът на самия Константин Павлов – суров, безцеремонен, камшичен. Днес отсъства рискът да забранят гласа ти, поезията и да публикуваш, макар че все по-префинени са практиките, чрез които могат да те изключват от социалното и на финала да кажат: „Такъв човек изобщо не съществува!” („Записки 1970-1993”).

За Константин Павлов е необходимо да се говори, а после – да се чете „Константин Павлов”. Сам той се определя като гарван, изправящ се срещу славеите, възторжено пеещи. Гарванът, онази поетичната фигура на едно друго, възрожденско поколение  (ученическата ми памет услужливо подхвърля огризки за гарвани), във времето на новата българска литература след 1945 г., се завръща, за да разкрива истината,  „Страшната” („Славеите пеят – 1957). Да пишеш обаче за Константин Павлов е еквивалентно на прекосяване на паяжини: или ще се оплетеш в нишката на политическото говорене, съзерцание и вмешателство или ще дръпнеш светулката на екзистенцията, опъната между минало скорошно, минало предишно и отминаващо настояще. Поемам този риск и продължавам да представям един от любимите си български писатели.

Открих го преди десетина години от избираема дисциплина в университета: „Съвременен български театър”. Бях поразена, че има такава стилистика, че белият стих може да е достатъчно ритмичен, да отнася сетивата ти и през уж делнични образи да разсъблича илюзиите за отношението към човека, за приятелството-предателство, за свободата и страха, за достойнството и достойното живеене. Останах завладяна и от избора да се отстоява творческото мислене телесно, със самото си живеене във време, в което този избор не е популярен.

Загадъчен съвременник на всички български епохи, сроден с Ботев и Каравелов, с Петко Славейков,

Константин Павлов, нарисуван от Светлин Русев

Константин Павлов, нарисуван от Светлин Русев

с Иван Вазов и Кирил Христов – а заедно с това и с народната душа, пишат изследователите му. Авангард на поколението от края на 50-те и началото на 60-те години, заедно с Владимир Башев, Любомир Левчев, Стефан Цанев – т.нар. „Априлско поколение”. Революционният дух на това поколение е свързан с борбата за поетическа свобода, за или против свободния стих и (не)интегриране на поезията в централния политически разказ, структуриран около митологията за Априлския пленум и ролята на Тодор Живков.  Поетическата свобода се отстоява както чрез самото творчество (еманципация на Аза, краен субективизъм, радикализиране на поетическия изказ/език и отявлена пристрастност към свободния стих), така и чрез поредица ярки публични жестове, които в реалния контекст на времето, поне в началото, съдържат ред дисидентски черти, дори пряка конфронтация с властта при опитите за организиране на неформални поетически рецитали.

Константин Павлов представлява уникален случай на развод по взаимно съгласие с Властта. Той е единственият, принадлежал към описаното ядро на поколението, който влиза в директен и безкомпромисен конфликт с Живковския режим, с властта, която иначе е „бащински“ благосклонна към своето поетическо поколение, единодушни са изследователите и интерпретаторите му.

Роден е на днешния ден: 2 април 1933 г. в „с. Попово (после Витошко, преди – Чекало; в момента и отдавна – дъно на язовир „Студена”), Пернишко” – прави самопредставяне Коста Павлов в „Записки 1970 – 1993”. Синтезираният вариант на биографията на поета звучи така: следва право в СУ „Кл. Охридски“. Редактор в Радио София (1957-1959). Редактор в издателство „Български писател“ (1961-1962; 1964-1965). Редактор във в. „Литературен фронт“ (1963). Редактор в „Мултифилм“ (1965-1966).

Константин Павлов, пиесиОт 1966 до 1975 г. на поета, от който се възхищава самата Анна Ахматова, е забранено да работи и публикува. Докато някогашните бунтари все по-плътно са се интегрирали на различни нива в Системата, над поезията на Константин Павлов задълго е наложена официална цензурна забрана. След първите му две книги („Сатири“, 1960, и „Стихове“, 1965), посрещнати крайно отрицателно, с неразбиране от критиката, в продължение на четвърт век, до 1989 г., официално му е отказано публикуването на поезия. Разкрепостяването и достъпа до публичност на К. Павлов се дават след 1975 г. Започва работа в „Българска кинематография”. За 9 години е член на Съюза на българските писатели – от 1980 до 1989 г. Член е и на Съюза на българските филмови дейци. По повод 50-та му годишнина е издадена стихосбирката „Стари неща” със стихове от първите му две книги и сценарии. Същинското ново издаване на негови стихове е след 1989 г. Умира на 28.09. 2008 г.

Препрочитам стиховете на Константин Павлов сега, чета за времето на първите му две стихосбирки и търся разликите с времето днес. Първоначалният „оглед” показва основно различия, второстепенното проникване в частното пространство на изолирания поет указва сериозни дефектни прилики.

Двойник на мнозина

Този човек няма лице,
няма лице…
Няма.
Неговите черти
(образ, мимика, цвят)
са непрекъснати каскади
от разбесувани гримаси –
(една след друга,
една след друга)…
Най-бързата фотографична камера
не би могла да ги заснеме.
Не би могла.

Мен, честно казано, ме възхищава
хамелеонската му дързост,
но чувството за смут не ме напуска. –
Не виждам хумор
в бързите превъплъщения.
Страхувам се, че Той не съществува,
че е привидност трепетлива
на мигове, откраднати от чужда участ…
Трагично огледало…
Динамичен отпечатък…

Взриви се
(от гримасите)
посмъртната му маска.

Парчетата напомнят за мнозина.

1984 г.

Знам, че тези стихове говорят от-за-при времето на яростната идеология. Изпитвам смях, гняв, неразбиране, дистанциране, подскачане. Като читател не можеш да останеш без-различен. Може да виниш, да отричаш, но чувстваш и се носиш по този бял стих. Жестоко и крайно. Презрително, високомерно и саморазголващо, автопародийно: поезията на Константин Павлов.

Писмо до светлинДобре дошъл в началото на разкрепостяването на българската поезия тематично и формално!

Поетът не ти оставя място за избор, размахва те насам-натам и провокира всички романтични увлечения по комунистическата идеология, но и по демократическите напасвания, както те се случват в България. Да беше приключение, фантазия, изобретение. Не е. То е жива реалност и екзистенциален избор, от една страна принудителен – забраната от Властта, от друга страна – собствено приет, философизиран, акт на самоизразеност и будна съвест. Привлечена съм от философската вглъбеност, атавистичните образи, разграждащи човешкия облик …

Страхлив и озлобен
забягна в планината.
При мечките.
Живееше при тях
и почна да им подражава.
Човешките си очертания изгуби.
От отчаяние и страх
извършваше безсмислени жестокости

(Из поемата „Спомен за страха”, 1965)

непримиримата позиция спрямо своя естествен поколенчески и естетически контекст; скептицизма, неразчленим от иронията и самоиронията, достигащ до онзи мащабен, изобличаващ всеки напън за слава, суета и тоталитарна реалност, жесток сарказъм. Гротесков абсурдизъм, за който и от който имам нужда днес (или имаме?). Живелият човек/поет, телесно-биографичен, избягва половинчатостта – неприемливо поведение, поради което се отдалечава от своите някогашни съмишленици дори след ’89 година. Възхищавам се.

Насила вменената му немотата се превръща в акт на съзнателен избор и той мълчи като единствена възможна съпротива, като скептичен хуманизъм, отстояващ по радикален начин достойнството на човешката личност, на новата българска поезия.

На всички въпроси, които на един (не)обикновен читател могат да му хрумнат, Коста Павлов отговаря/завещава – чрез фрагментите, размислите, настроенията, събрани в „Записки 1970 – 1993”, писани в продължение на, както сочи заглавието, 23 години.

Из "Писмо до Светлин"

Из „Писмо до Светлин“

Гледам на моите неща като на дневник през времето. Адресатът не е насочен към никого. Отговарям за това, което пиша, само пред себе си.

Истинският творец трябва да носи цялата вселена в душата си. Всичко.

Всяко мое стихотворение е ехо от незаслужен шамар.

Всеки писател има право няколко пъти в живота си да изкрещи: „Аз обвинявам!” Но това не бива да се превръща в негово основно занимание …

Една сгрешена формула може да деформира даден технически процес, но за кратко време; обаче една грешно изразена мисъл може да деформира човешки души с необратим ефект. А пък на тоя свят с нищо не се така злоупотребява, както с думите.

Има епохи, които са белязани с пълния крах на нравствеността.

Сега мнозина си задават въпроса „как оцеляхме”. Така поставен, въпросът не предполага отговор, а утвърждение за оцеляване. Доста хитричко. А защо никой не си задава въпроса дали наистина оцеляхме? Или поне – какво от нас оцеля.

Страшна е не самата деформация сама по себе си, а това, че ако 50 години си деформиран, няма да бъдат достатъчни 50 години, за да се формираш отново.

Продължават да са ми симпатични мислещите хора, а не така мислещите или иначе мислещите.

Имам собствена лудост, която не бих заменил с никоя друга. А още по-малко – с колективна лудост.

(…) ако човечеството продължава да живее още милиарди години, винаги ще му остане нещо ново за прочитане и никога няма да дойде последната страница.

В световното културно пространство стиховете на Константин Павлов се срещат на френски, английски, испански, немски, полски, руски, сърбохърватски, унгарски и други езици. По негови сценарии са създадени едни от най-известните експериментални български филми. Носител е на националната награда за поезия „Никола Фурнаджиев“ за принос в българската поезия (2000), Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ (2005) за принос към българската поезия и драматургия и към развитието на гражданското общество у нас и на Националната награда за поезия „Иван Николов“.

 

[ + ]