„Бащите не си отиват“. Заглавие, което те шамаросва и не оставя капчица колебание, че тази книга ще е тежка, емоционална, искрена и непоносимо лична. Как да посегнеш към нея, когато знаеш какво стои зад това заглавие – 24 истории за бащи, които са си отишли (винаги) прекалено рано и са оставили 24 деца да тъгуват, да живеят и да се справят със загубата… както умеят, доколкото могат. Опитът да се напише рационален текст за тази книга е предизвикателство.
С Невена, човекът-сърце на издателство „ICU“, ни свързва приятелство, родено от книгите. Преди съвсем малко повече от месец разговаряхме за книгоиздването и някак естествено разговорът се насочи към двата й проекта, които надхвърлят рамките на издателската дейност и личния вкус и се пренасят в полето на личния опит, личните рани, личните нужди. Внимателна кураторска дейност, която ражда споделяне и съхранява памет – това бе първо „Куфарът на брат ми“, а днес и „Бащите не си отиват“. Щастлива съм, че “Аз чета” е медиен партньор и на двете книги – както заради личната ми обич към Невена и всичко, което прави и отглежда с любов, кръв и пот, така и защото знам, че влагаме време и енергия в кауза, в която вярваме, а именно книги, които са повече от хубави, повече от смислени и повече от важни.
Когато се съставя сборник на определена тема, независимо от жанра на произведенията в него, здравият разум и пазарната логика диктуват да бъдат включени автори, чиито имена са носещи ракети. Беглата надежда, че покрай тях читателите ще се запознаят и с по-малко известни, но понякога по-добри писатели, крепи мнозина съставители. (Целта оправдава средствата.) Не е такъв случаят с „Бащите не се отиват“ – двадесет и четиримата автори са свързани – един път чрез смъртта, втори път чрез любовта. И трети път – чрез приятелството.
„Бащите не си отиват“ не е сборник с некролози, макар че всяка от тези истории рано или късно стига до смъртта – някои започват с нея, други приключват. За трети смъртта е в средата на историята, преломният момент, който превръща детето в зрял човек. Това е книга за паметта.
Текстове като тези отключват собствената ти мъка, изкушават те да споделиш болката, спомените, горчивото и сладкото. Така се появява рубриката „Бащите ни“ в блога на издателството, където непознати, провокирани от книгата, изпращат своите истории за бащите си. Бащи, които никога не са си отишли и все пак не са тук. Тази книга е силно терапевтична. Тя помага да се обговорят огромни, страшни понятия като загуба, липса, смърт – неща, които очакват всички ни един ден, някой ден. В своя текст художничката Ерна Ангелова пише:
Постепенно осъзнавах, че животът не е права линия, която започва с раждането и свършва със смъртта. Раждането и смъртта дишат до нас през целия път, сядат на масите ни, лягат в леглата ни, нахлуват в сънищата ни, отварят и затварят врати.
Книги като „Бащите не си отиват“ не само се опитват да съберат и съхранят миналото. Те подготвят за бъдещето – всеки от нас рано или късно преживява загубата на родител. Всеки се справя с нея по различен начин. Някои скърбят, други се втурват да изпълнят неизпълнените мечти на родителите си, трети пишат книги, четвърти си губят времето…
Всяка история в тази малка книга има своя глас, също като тези в „Куфарът на брат ми“. (Двата сборника очевидно са родени от едно семейство – приличат си като братче и сестриче не само заради цветовете на кориците, допира на хартията, ароматът на лепилото. Има нещо неуловимо, нещо лично и много специално.)
Гласовете и думите са различни, историите са разлини, но Историята е една и съща – за Бащата във всичките му архетипови проявления на защитник и закрилник, на възпитател, на насърчител, на учител, на съзаклятник, на най-добър приятел, на авторитет. На ръка, която завързва обувките ти, държи колелото, помага ти да преминеш през стръмното и когато си готов за това – те пуска…
Или иначе казано – спомени за татко.
Всеки си носи болките и травмите и чете през тях и през себе си. Затова има хора, които наричат книгата, в този й вид, “едностранчива” – може би защото разказите в нея се доближават до идеята за “добрия” баща, обожавания татко, опората на дома. Тук няма истории за шамари и затръшнати врати, за грозни думи и горчилка. Има светлина и обич.
Ако им позволиш, историите в „Бащите не си отиват“ могат да излекуват раните ти… или да сипят още сол в тях. Само от теб зависи.
Бащите не си отиват. Остават между страниците на книгите, в смачканите снимки, в счупена нокия, която държиш в кутията си за бижута. Бащите не си отиват. Ние продължаваме напред…
Премиерата на „Бащите не си отиват“ ще бъде на 26 май в София, в Литературен клуб „Перото“ от 19:00ч. Ще се видим там!
