Имам такава нагласа – когато една книга получи много възторжени рецензии, започвам да изпитвам огромно недоверие. Хем си изграждам едни големи очаквания, хем се заражда опасението, че книгата няма да ги оправдае. Вероятно това е причината някъде около 200 страници от „Бежанци“ на Весела Ляхова да бъдат прочетени с хладна дистанцираност. Претенциозно ми звучеше употребата на едновремешни изрази, приповдигнатият книжовен стил, запълването на всички позиции в добре изпитаната класическа схема, представянето на селския бит и традиции като положителни носители на изконна мъдрост.
Но след германо-българската окупация всичко в котлето започна да ври и кипи. Пропука се „тънката корица“ и се видя „клисавото тесто отвътре“ . Разби се крехкото равновесие на битовия мир и героите се видяха принудени да действат, да вземат страна. В този момент те оживяха за мен и всичко си дойде на мястото. Доверих се на авторката, че знае какво прави и с лекота прочетох останалите 500 страници за няколко дни.
Признавам, че появата на такъв роман ме настройва оптимистично по отношение на българската литература и дългия процес на реално историческо самоосъзнаване. Явно вече сме узрели да търсим устойчив, градивен път между глупашкото „ура“ и негативното самозакопаващо се „плюене“. „Бежанци“ се оказа на висотата на избраната нелека тема. Авторката успява да внуши непосредствено и убедително същността на състоянието „бежанец“- навсякъде чужд и нежелан, безскрупулно използван като разменна монета в политиката, която се твори на „зеленото сукно“.
Главните герои са със силно развито чувство за достойнство, за чест и нравствени ценности, което ги прави да изглеждат леко идеализирани, но такава им е ролята в класическия роман – повече да въплъщават определен морален избор, отколкото да изпъкват с индивидуални особености. Същевременно ненатрапчиво научаваме достатъчно подробности от личния им живот, за да ни станат мили и да ни е грижа за тяхната съдба. Въпреки трагичните кървави събития, Весела Ляхова не цели емоционално манипулиране на читателя, а се стреми да запази философска яснота, да обхване по-широкия, по-всеобхватния план. Дребни недостатъци като изпуснати второстепенни сюжетни линии или отегчителните на моменти монолози не накърняват цялостната стойност на работата й.
За мен едно от най-големите достойнства на романа е възхитителната почтителност към историческия факт. Нищо не е черно и бяло, вчерашното право е днешното криво. Всяка власт се установява най-напред като единствено правилната, но тя не е безлика – тя се упражнява от доскорошните съседи, от децата, които навремето си гледал как тичат в съседния двор.
Отделният човек може да противостои на злото и насилието само като откаже да участва в него, каквото и да му струва това. Хубавото е, че романът задава въпроси, върху които е крайно необходимо да се размишлява и дискутира. Готовите отговори не са добри. „Проглушиха ни ушите – нов живот, та нов живот, всички ще бъдат щастливи. Не им разбирам щастието, щом не ми позволяват да съм аз“, споделя Борис Михайлов в своята изповед пред адвоката.
Струва ми се, че „Бежанци“ е роман, който ще ни помогне да преоткрием своето историческо „аз“ отвъд хвалбите и демагогията. Трябва да се учим да се отнасяме честно към историята, защото само чрез истината можем да изпълним със смисъл понятия като родина и родолюбие.
Прочетете още ревюто на Христо Блажев за „Бежанци“ в блога Книголандия.
Представянето на романа „Бежанци“ в София е тази вечер от 18:30 ч във VIVACOM Art Hall на ул. Ген Йосиф Гурко 4. Книгата ще бъде представена от проф. Михаил Неделчев и д-р Йордан Ефтимов.
