Споменаването на Брус Дикинсън винаги е издърпвало от съзнанието ми онази гореща лятна вечер през 2007 г., когато рок легендата гостуваше за първи път в България. 30 000 опулени черепа бяха изпълнили столичния стадион „Локомотив“ и го изпиваха с поглед. Разбира се, това не беше първото гостуване на Iron Maiden, но предишното от 1995 г. се случи със спорен вокалист (Блейз Бейли) и при десет пъти по-малка публика в кънтящото хале „Христо Ботев“. Показателно за култовото отношение към Брус.
Докато държах автобиографията му с озадачаващото заглавие „За какво служи този бутон“ (What Does This Button Do?), преведена от Коста Сивов и публикувана от издателство „Ciela“, изведнъж ме обзе лек прилив на скептицизъм. Първо, към днешна дата Брус Дикинсън няма навършени 59 години. Не му ли е малко рано за автобиографии? Та нали и в момента е на световно турне с Iron Maiden (за щастие, минаващо през България)? Че той има още много какво да разкаже. Закъде се е разбързал? И защо!?
Второ, издаването на автобиографии май се превръща в епидемия сред рок легендите. Мирише малко, как да го кажа… на „алъш-вериш“.
Опасенията ми бързо се изпариха. И то още с първите редове. Да, това е типична автобиография, която следва заложените еталони на жанра. Брус стартира в строго хронологичен ред още с детските си години в градчето Уърксоп, минава през множеството училища, в които е закалявал характера си през пубертета, после през студентските години и първия взрив в съзнанието му, когато чува през една затворена врата Speed King на Deep Purple, соловите му групи и така нататък, чак до последния албум с Iron Maiden от 2015 г. и ожесточената битка с рака на главата и шията.
Тук сравненията с други автобиографии от света на рока са неизбежни. Няма да е пресилено, ако кажа, че те са в полза на Брус. Вярно е, че едва ли ще се кискаме неистово както при налудничавите истории на Ози Озбърн (с леко съмнителна достоверност) или да ахкаме на простотиите на Motley Crue в The Dirt. Да не забравяме обаче, че последните две творби са умишлено наситени с онзи колежански цинично-пиперлив хумор на американците, който следва неумолимите закони на мърчандайза.
Книгата на Брус Дикинсън действително не прелива от „майтапи“, което се дължи на факта, че очевидно Брус може да пише, при това доста добре. Той иска да разкаже истории, а не просто да ни накара да се хилим, пляскайки се по коленете. Нещо повече, Брус е англичанин, което ще рече, че онова изтънчено албионско чувство за хумор е заплетено из гените му. Той го демонстрира много сдържано, без да се натрапва, ей така непринудено и по впечатляващ начин, от който на моменти имаш чувството, че зад пердетата ни намигват Джеръм К. Джеръм или П. Г. Уудхаус. Онагледявам само с един цитат, свързан с опитите за евангелистко възпитание на младия Брус:
Мастурбацията и библиотеките спасиха душата ми от тесногръдите евангелистки ненормалници и благодаря на бога за тези неща.
Брус Дикинсън (снимка: Carol Moir)
Хуморът и самоиронията струят дори от онези тежки последни двайсет страници, които описват решимостта на Дикинсън да се отърве от рака на главата и шията, с който е диагностициран на 12 декември 2014 г. Няма мрънкане, няма вайкане, а единствено споделената с читателите непоколебимост да спечели трудната битка, гарнирана с няколко незабравими изречения за това как е преборил сполетелият го от лъчетерапията запек, клекнал върху купчина вестници.
Пак по въпроса за сравненията, за разлика от безмилостния гейзер от статистика, който корифеят в рок журналистиката Мартин Попов бълва в „Отплаване“ (историята на Whitesnake), при Брус датите и цифрите са сведени до санитарен минимум. И слава богу! Защото е направено за сметка на интересните случки.
Очарованието на автобиографията обаче се крие в самия живот на Брус, определен в книгата като пътуване из „Театъра на въображението“. За много от превъплъщенията на Брус Дикинсън вече знаем от пресата. Как е бил доста добър фехтовач, пилот на самолет, писател. Тук обаче ще разберем онези детайли, които правят личността му особено уникална, а защо не и без аналог сред рок величията.
Как иначе да си обясним факта, че в началото на XXI век милионерът Брус Дикинсън се е труди на пълен работен ден и на заплата като командир на пътнически самолет „Боинг 757“, осъществяващ презокеански полети (Брус казва, че усещането е „като да пиеш вода направо от маркуч на пожарна“)? Даже са го накарали да се подстриже.
Или как, ей така от любопитство (така казва, де!), между другото написва два приключенски романа (първият с продадени 30 000 копия), сценарий за филм, посветен на ексцентричния окултист Алистър Кроули, промотира марка бира (The Trooper), става радиоводещ за известно време и даже изнася лекции в холандски университет?
Брус Дикинсън (снимка: Maiden Revelations)
Разказани са и определено стресиращи и невесели събития, при това с много страст и емоция. Например историята за концерта на Брус Дикинсън в средата на 90-те години на миналия век със собствената му група в Сараево в разгара на войната в бивша Югославия. Как стига до скритата зала на концерта, пътувайки с военни хеликоптери, танкове и върху студения под на каросерията на камион, и то под угрозата да бъде гръмнат от сръбски снайперист, само и само за да зарадва група окупирани босненци с неясно бъдеще. При това безплатно! Превъплъщения и дързост, каквито малко хора са си позволявали или са се осмелявали да осъществят в живота си, да не говорим за богопомазани рок величия.
Приключенията на Брус определено идват малко в повече за нормалното фенско съзнание, което и без това винаги си е задавало въпроса как Iron Maiden издържат физически на постоянните си околосветски турнета. Като стана дума за Iron Maiden, твърдите фенове вероятно ще се разочароват, че любимата им група се споменава за първи път едва на стотната страница. Това обаче е автобиографията на Брус Дикинсън и ако я прочетете, ще се убедите, че е в пъти по-интересна от историята на Iron Maiden, която откриваме в „Уикипедия“.
Редно е да изтъкна, че няма как тази книга да попадне в полезрението на предавания от типа на „Папараци“. Тук няма пикантни клюки от личния живот на Брус (може би като изключим първата среща с кумира му Ян Гилън, по време на която се издрайфал), липсват и скандални разкрития за взаимоотношенията му с другите членове на Iron Maiden (с които все пак се разделя за цели седем години – от 1993 до 2000г.). Джентълменът Дикинсън признава, че съзнателно е изхвърлил от автобиографията си всички истории, свързани със „съпруги, разводи и деца“, като дава традиционно остроумен отговор за решението си – иначе автобиографията му щяла да набъбне до 800 „нечетивни“ страници и да представлява истинска „атомна бомба“, а както Чърчил бил казал, „атомната бомба произвежда боклук“.
Ако трябва да обобщя, Брус ни предлага една компилация от най-интересните си и разтърсващи преживявания, които са го запращали от сцената в Рио де Дженейро с 300 000 зрители отпред до пилотската кабина на „Боинг 757“ високо над облаците, от фехтовалната пътека до онкологичната стая за химиотерапия, от листа хартия в хотелската стая до казана с ароматна бира. Все истории, които някак естествено обясняват подзаглавието „За какво служи този бутон“.
Брус Дикинсън (снимка: Graeme Robertson/The Guardian)
Има едни особено важни три изречения от книгата, в които Брус пише:
Животът ми беше едно постоянно изскачане от горещия тиган и скачане в огъня. Мисля, че дълбоко в себе си се наслаждавах на всичко това. Човек никога не е по-жив от моментите, в които научава нещо ново и се справя с трудностите.
Те осветляват и скрития замисъл, който Брус Дикинсън преследва с автобиографията си. Не просто да ни забавлява или да изкара някой лев, а да сподели житейското си кредо и да вдъхнови и окуражи феновете си. Да ги хване за раменете и неназидателно, но твърдо да им заяви в очите, че животът е низ от понякога странни и неочаквани избори, към които водят различни бутони. Да ги натиснеш е въпрос на смелост и търсене на смисъл. А че Брус е натискал като луд и с жадно любопитство десетки бутони, спор няма.
Аз пък отново си спомням за концерта им от 2007 г. и как след последния бис две-трети от групата се оттегли зад сцената. Гърлата отпред обаче продължаваха да крещят и да настояват като диагностицирани с цироза алкохолици за още едно, „последно“. Ние от първите редове помним как Брус ни чу, послуша ни с видимо удоволствие, усмихна се и се обърна към ставащия от барабаните Нико Макбрейн. Брус му подвикна нещо и макар че не чухме какво, беше ясно, че му подхвърля идеята за още едно парче, „последното“. Нещо немислимо за педантичния британски секстет, който не мърда и на сантиметър от предварително обявения сетлист.
Умореният Ник поклати отрицателно пръст и мрачно се прибра. А Брус се обърна към нас и все така усмихнат, макар и леко тъжен, вдигна извинително рамене (сякаш казваше: „Сори, пичове, другите чичковци не щат!“) и ни помаха за сбогом. Е, няма такъв сърдечен и емпатичен англичанин. Всъщност има, казва се Брус Дикинсън. Ако не вярвате, прочетете автобиографията му. След това ще се почувствате по-уверени в себе си!
Автор: Иван Стоилов
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
