„Часът на чудовището” (изд. „Студио Артлайн“) беше първата книга на Патрик Нес, която прочетох и стана основната причина той да се нареди след любимите ми янг адълт автори.
Историята на младия Конър, който се опитва да навигира ежедневието в училище и вкъщи, докато майка му бавно чезне пред очите му, покосена от коварна болест, е емоционална и затрогваща. Написана от Нес по записките на Шавон Доуд и илюстрована от Джим Кей, книгата е шедьовър сама по себе си. Затова признавам, че бях малко притеснена, влизайки в киното – неведнъж се е случвало да оставам разочарована от филмовата адаптация на любим роман.
Началото обаче беше обещаващо – сцени-илюстрации, подобни на картините от книгата, на фона на чудесна музика, които бързо потопят зрителите в драматично-магичната атмосфера на историята. А щом чудовището проговори с гласа на Лиъм Нийсън, вече бях омагьосана!
Мисля, че едно от най-добрите решения на режисьора Дж. А. Байона е да използва илюстрации в стила на книгата при пресъздаването на трите истории на чудовището. Добавил е и няколко много красиви сцени, в които Конър рисува, заснети с изключително внимание към детайлите.
Оказа се, че Джим Кей не е участвал в създаването на тези сцени, тъй като е бил ангажиран а илюстрирането на поредицата Хари Потър. Той обаче явно одобрява крайния резултат, ако съдим написаното в блога му www.jimkay.co.uk:
„Поздравления за Байона и всички въвлечени във филма – свършили сте чудесна работа!(…) Това, което наистина ми хареса във филма, беше да видя как Конър рисува, използвайки същата техника, с която аз илюстрирах книгата! А вниманието към детайлите е изумително!“
Ролята на Конър е поверена на 15-годишния Луис Макдугъл, който се справя блестящо. Фелисити Джоунс и Сигорни Уивър също пресъздават по прекрасен начин майката и бабата на Конър. И докато книгата сякаш съсредоточава вниманието повече върху момчето и неговата мъка, филмът ни позволява да видим всички герои много по-ясно и в по-голяма дълбочина. За първи път истински почувствах болката на майката, която губи дъщеря си. За първи път усетих гнева у болната, която е изгубила и последната битка с болестта.
А чудовището? Вече споменах, че Лиъм Нийсън го озвучава и мисля, че когато препрочитам книгата, вече ще чувам само неговия глас в главата си. Аниматорите са се постарали да включат елементи от илюстрациите във финалния образ и въпреки че има няколко момента в стил „Трансформърс”, са се справили прилично добре. Един детайл, на който са наблегнали и на който не си спомням да е отделено внимание в книгата, са очите му – големи и изразителни, които, заедно с гласа на Нийсън, превръщат чудовището в нещо повече от измислено приказно създание. Стори ми се обаче, че около мен имаше няколко заблудени господа, които очакваха хорър филм, така че държа да подчертая – не става въпрос за такъв тип чудовище!
Освен с актьорската игра, филмът ме спечели и с факта, че почти изцяло се придържа към историята. Това, разбира се, не е толкова странно, имайки предвид, че Нес е негов сценарист. Едно от изключенията е добавената финална сцена, която идва като прекрасен завършек на историята. Именно благодарение на нея, след два часа сълзи (Пригответе си кърпички!), излязох от киното с усмивка.
