Наричат Светлана Алексиевич „археоложка на комунизма“. Можем да мислим за нея и като пътешественик в земите на мълчанието, като изследовател на черни кутии. Хора-черни кутии, записали информация за бъдещите поколения в буквалния смисъл – в тялото си.
Книгите на Светлана Алексиевич са такива, че ти е изключително неудобно да ги четеш в сравнително уреденото си ежедневие, в уюта на дома си. Купуваш ги, защото си даваш сметка колко са важни, а после отлагаш четенето им под различни претексти. От страх да се изправиш лице в лице със страдание, на което не можеш да намериш аналог, не можеш да категоризираш. Канят те на среща с немислимото. Взривени са не просто представите за нормалност, а и представите за нещастие, за катастрофа.
Нека не се залъгваме. Не се изправяме пред самото страдание, а само пред паметта за него. То вече е преведено за нас чрез подбора на автора, чрез анонимността на гласовете. Който казва, че книгите на Алексиевич са тежки, трябва да си дава сметка колко всъщност щади тя читателя. В „Чернобилска молитва“ (изд. „Paradox“) до нас достига есенцията на един гигантски, смазващ с мащабите си труд – стотици интервюта, хиляди километри и тонове ужас. Спестени са ни графичните образи на физиологичния разпад, загатнати в първото свидетелство „Самотен човешки глас“ или в „Монолог за старите пророчества“. Алексиевич не иска да шокира с физическото, а търси вътрешното, което се разкрива при досега с трагедията, изследва „катастрофата на съзнанието“.
„Чернобилска молитва“ е част от мащабния замисъл на писателката, наречен „Гласовете на утопията“. Петте книги, посветени на най-знаковите събития в историята на съветския комунизъм – от Великата отечествена война до разпада на съветската империя, са своеобразен паметник на премълчаното, на пренебрегнатата история, която стои зад победите и големия героизъм, зад оглушителната пропаганда – историята на руско-съветската душа.
Светлана Алексиевич нарежда аварията в Чернобил сред най-важните събития на XX век заедно с двете световни войни и Холокоста. Писателката е израснала в Беларус, но дълго време се колебае по какъв начин да започне да пише за трагедията, която е част и от нейния живот. Отправна точка става идеята тази книга да не бъде поредната с факти за и около събитието, а опит на авторката да улови какво са мислили, чувствали, запомнили хората, за които тази земя не е име и статистика, а дом. Тя търси „потресения човек“, за да документира неговата среща с безкрайността, да чуе новите думи и изрази, чрез които той се опитва да осмисли случилото се.
Миналото изведнъж се оказа безпомощно, в него нямаше на какво да се опреш, във вездесъщия (както вярвахме) архив на човечеството не се намериха ключове, които да отворят тази врата.
Библиотека в изоставено училище в гр. Припят (снимка: Chernobylplace.com)
Алексиевич спазва принципа си да включи възможно най-широк кръг свидетели с всякакви професии, обществени позиции, политически убеждения. Мисля си какво ли е да седиш с часове до толкова много различни хора и да проявяваш разбиране и уважение дори към онези, които ти е непоносимо да слушаш? А след това така да отсееш историите, така че събрани заедно да дадат най-пълната картина.
Разбира се, при финалния подбор и подредбата има интерпретация от страна на авторката. Тя наслагва глас след глас, докато зазвучи в пълнота симфонията на човешките съдби. Някои гласове се припокриват, други се открояват, но всеки един е важен и увековечен като завещание към следващите поколения.
Четеш и не знаеш от чий разказ ще изскочи най-страшното. Дали от този на ликвидаторите*, пребиваващи на границата между двата свята, осъзнали още в първите дни, че са живи трупове, или на майките с мъртвородени и увредени деца? На хората, които се прощават с родните си места, или на заселниците, които идват да живеят на заразената земя, защото вече нямат къде другаде да отидат?
Чернобил е много повече от технологична катастрофа. Той е диагноза на съветския комунизъм, разпад на лъжливия, измамно „подреден“ свят на съветския човек, в който всеки чака заповед „отгоре“. Рухва митът за мирния атом, става видим „разломът между каменната и атомната епоха“. Цялата система изпада в колапс. Никой не знае какво да прави, никой не смее да поеме отговорност. На преден план отново е поставено не здравето на хората, а партийната политика.
Усещането за нищожната цена на човешкия живот е смазващо. С жертвоготовността на хората се злоупотребява по най-циничния, гибелен начин. Да мислиш за собствената си безопасност се смята за малодушие. Пожарникарите и войниците са изпратени да работят на разтопения покрив на реактора с голи ръце или брезентови ръкавици, в пълно информационно затъмнение. Мислели са, че отиват да гасят обикновен пожар.
„Герои винаги ще се намерят“, горчиво подхвърля един от войниците, мобилизирани в района. Героизмът сякаш придава смисъл на несвободното битие. Той е роля, която може да бъде достойно изиграна и дава мимолетното усещане, че си важен, необходим.
Но и това е вид варварство – липса на страх за самия себе си.
Светлана Алексиевич (снимка: Авторский театр)
Пред лицето на Апокалипсиса всеки остава при своите низини и висоти. Но маските падат. Хората разбират, че системата е неспособна да ги опази. Номерът с врага този път не сработва, защото врагът е вътре. Това е тиха война без куршуми, в която няма шанс за победа. Познатите понятия се обезсмислят. Отваря се огромна пробойна в самото време, отвъд която се простира ужасяваща безкрайност на агонията, на отчаянието и безнадеждността. За много хора това е първата среща с нещо, което излиза извън рамките на комунистическия светоглед. След пълния срив на ценностите изниква така дълго притаеният въпрос: „Това ли е животът ни? Така ли живеем?“. Въпрос, на който тепърва трябва да отговаряме.
Трийсет и една години след Чернобил не разполагаме с достоверни официални данни за дългосрочните поражения, нанесени от ядрената катастрофа. Наказателното дело срещу партийните функционери, отговорни за дезинформацията и ненавременното предприемане на адекватни мерки за опазване здравето на хората, е прекратено пред 1993 г. поради… изтичане на срока на давност. Но Светлана Алексиевич не раздава присъди. Като писател и документалист тя се бори с мълчанието, показва ни отговорността, която трябва да имаме към съхраняване на колективната памет, несвършената работа по осъзнаване на миналото.
„Чернобилска молитва“ не е молба за изцеление. Тя е молба да помним и да не забравяме.
*ликвидатори – специалисти, пожарникари, военни и доброволци, участвали в ликвидирането на последствията от аварията. По приблизителни данни те са наброявали между 600 000 и 900 000 души.
Прочетете откъси от книгите на Светлана Алексиевич „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“. Още ревюта за „Чернобилска молитва“ ще намерите в блоговете „Библиотеката“ и „BloodyRoseRed’s world“, както и в „Под моста“.
Разгледайте един от сайтовете с информация и снимки, посветени на Чернобил (на английски език). Предупреждение: някои от фотографиите съдържат изключително тежки сцени и изображения.
