Роман, облян от слънце, който с пристрастяваща енергия увлича в играта с лъчите на алжирското слънце, море и пясък. Събитията в него се случват като в безтегловност, лишени от човешка емоция и привидно примирени с абсурда. В неравната проза, с която Камю пише, блуждаят самота, бунтарство и тъга. Главният персонаж, Мьорсо, е лишен от илизии, че ще успее да преодолее света, и коленичил пред една утопия, продължава разказа за спокойния си чиновнически живот, докато не извършва убийство…
И с него настъпва просветлението. „Самотният стрелец“ е в очакване на своята екзекуция, но чувството за вина отсъства, изпарило се е покаянието, някогашното примирение е само далечен спомен. Мьорсо се бунтува и отказва да се примири с лъжата, която би го спасила. Това именно се оказва непростимо и го превръща в един неразбран чужденец в свят на абсурд, където смъртта се оказва спасение и грандиозен спектакъл на непримиримият. Катарзисът е постигнат, а динамичността вече носи оттенъците на едно по-различно разбиране за света.
Като типична творба на екзистенциализма, смисълът в „Чужденецът“ се оказва непостижим в света, защото се намира отвъд него, а наближаващата смърт присъпва с неясни намеци за възможен изход от абсурдността.
Има нещо в този най-популярен роман на Камю – дали замайващото слънце или кратките изречения, в които нежността и недоизказаността тежат и пронизват, може би пък е философската игра – не съм напълно сигурна, но той е от онези, които изчиташ на един дъх, но при които по-късно се връщаш напълно инстинктивно, едва осъзнато.
